Да останеш вярна на сянката: Историята на една вдовица и нейната свекърва

„Не може така, Мария! Не може! Как ще погледнеш децата си в очите, ако доведеш чужд мъж у дома?“ Гласът на свекърва ми, леля Катя, проряза тишината в кухнята като нож. Седях срещу нея, ръцете ми трепереха над чашата с чай, а сърцето ми туптеше в гърлото. Дъщеря ми Ема рисуваше на масата, а Михаил строеше кули от кубчета на пода. Беше обикновен вторник, но думите ѝ превърнаха деня в кошмар.

Преди две години загубих съпруга си – Иван. Беше зима, сняг валеше тихо, а той чакаше автобуса на спирката до пазара. Колата го удари внезапно. Казаха ми, че е починал на място. Останах сама с две малки деца и без никаква представа как ще продължа напред. Погребението беше като сън – хората идваха, прегръщаха ме, казваха ми да бъда силна. Но никой не ми каза как се живее с празнотата.

Първата година мина в мъгла. Работех като учителка в детската градина, прибирах се, готвех, перях, приспивах децата и плачех нощем. Свекърва ми идваше често – носеше супи, питки, понякога дрехи за децата. В началото беше опора. Но постепенно започна да настоява: „Мария, ти си още млада жена, но трябва да останеш вярна на паметта на Иван. Не е редно да мислиш за друг.“

Слушах я и кимах. Но вътре в мен нещо се бореше. Самотата ме изяждаше. Вечерите бяха най-тежки – когато децата заспиваха и тишината ме обгръщаше като студена вода. Започнах да се улавям, че мечтая някой да ме прегърне отново, да споделя тежестта на деня с мен.

Преди месец срещнах Петър – баща на едно от децата в групата ми. Разговаряхме за домашните задачи, после за живота. Усмивката му беше топла, очите му разбиращи. Покани ме на кафе. Дълго се колебах дали да приема. Спомних си думите на леля Катя: „Ако обичаше Иван истински, нямаше да поглеждаш друг.“

Но отидох. С Петър говорихме с часове – за книги, за деца, за страхове и мечти. За първи път от години се почувствах жива. Когато се прибрах вкъщи, съвестта ме гризеше. Погледнах снимката на Иван над телевизора и прошепнах: „Извинявай.“

След няколко срещи с Петър започнах да се усмихвам по-често. Децата забелязаха промяната: „Мамо, защо си толкова весела?“ – попита Михаил една вечер.

„Защото ви обичам много“, отвърнах и ги прегърнах силно.

Но щастието ми не остана скрито задълго. Леля Катя разбра – някой я беше видял с мен и Петър в парка. Дойде вкъщи без предупреждение и започна разпита:

– Мария, вярно ли е това? Че ходиш с друг мъж? Как не те е срам! Иван още не е изстинал в гроба!

– Лельо Катя… – започнах тихо.

– Не! Не искам да слушам! Ти трябва да си пример за децата! Как ще им обясниш това? Как ще погледнеш майка му в очите? Всички ще говорят!

Сълзите напълниха очите ми. Опитах се да ѝ обясня колко самотна се чувствам, колко тежко е всяка вечер без подкрепа. Но тя само поклати глава:

– Ако имаш съвест, ще останеш вярна на Иван до края на живота си! Това е честта на една българска жена!

След този разговор не можех да спя. Въртях се в леглото и мислех за думите ѝ. На сутринта Михаил ме попита:

– Мамо, защо плачеш?

– Просто сънувам тате… – излъгах.

В следващите дни леля Катя започна да идва по-често. Понякога стоеше пред блока и наблюдаваше кой влиза и излиза. Съседките започнаха да шушукат: „Мария май има нов приятел…“ Чувствах се като престъпник в собствения си дом.

Една вечер седнах с децата и им казах:

– Милички, знаете ли… Понякога хората си тръгват от този свят, но любовта ни към тях остава завинаги. Но това не означава, че не можем да обичаме отново.

Михаил ме погледна сериозно:

– Тате ще се разсърди ли?

Прегърнах го силно:

– Не, миличък. Тате винаги ще ни обича оттам горе.

Петър беше търпелив. Разбираше страховете ми и не настояваше за нищо повече от това да бъдем заедно, когато мога. Но натискът отвън ставаше все по-силен.

Една неделя леля Катя дойде със свещи и икона.

– Ще палим свещ за Иван – каза строго.

Докато държах свещта в ръка, тя прошепна:

– Ако го обичаше истински, нямаше да търсиш друг.

Погледнах я през сълзи:

– А ако Иван беше тук и виждаше как страдам? Щеше ли да иска това за мен?

Тя замълча за миг, после отвърна:

– Не знам… Но така е редно.

В този момент разбрах – никога няма да угодя на всички. Щастието ми не трябва да бъде жертвано заради чужди очаквания или страх от хорското мнение.

Сега стоя пред огледалото всяка сутрин и си повтарям: „Имаш право на щастие.“ Понякога вярвам в това, понякога не успявам.

Но питам вас: Длъжна ли съм цял живот да живея в сянката на миналото? Или имам право да бъда щастлива отново? Какво бихте направили на мое място?