Между чука и наковалнята: Когато семейството на съпруга ми се превърна в моя най-голям враг

– Пак ли ще стоиш до късно на работа, Елена? – гласът на Мария прониза тишината в кухнята, докато аз миех чиниите от вечерята. Петър беше в хола, гледаше новините, а свекърва ми тихо подреждаше чашите. Чувствах се като натрапник в собствения си дом.

– Имам проект за довършване, Мария, знаеш – отвърнах тихо, опитвайки се да не показвам раздразнението си. Но тя само изсумтя и се обърна към майка си:

– Виждаш ли, мамо? Все не ѝ остава време за семейството. Каква снаха е това?

Стиснах зъби. Откакто се ожених за Петър преди две години, Мария не пропускаше случай да ме уязви. Беше по-голяма от него с три години и винаги се държеше така, сякаш аз съм някаква заплаха за тяхното семейство. А аз… аз просто исках да бъда част от него.

Петър често ми казваше да не обръщам внимание, но как да не обръщам? Всяка сутрин закуската ми беше подготвена с пренебрежение – препечена филия без масло, докато на Мария винаги ѝ правеха палачинки. Всяка неделя на обяд разговорите се въртяха около нейните успехи – новата ѝ работа в банката, поредният ѝ курс по английски, а моите постижения сякаш бяха невидими.

Една вечер, когато Петър се прибра по-късно от обичайното, го заварих да говори с Мария в коридора. Гласовете им бяха напрегнати.

– Не можеш да избираш между мен и нея! – настояваше Мария.
– Никой не те кара да избираш – отвърна Петър уморено. – Просто искам всички да сме добре.

Когато ме видяха, разговорът секна. Усетих как погледът на Мария ме пронизва като ледена стрела.

– Ти си виновна! – изсъска тя по-късно, когато останахме сами в кухнята. – Откакто дойде тук, всичко се промени. Брат ми вече не е същият.

– Може би просто пораства – отвърнах тихо. – Може би има право на свой живот.

Тя се засмя горчиво.

– Ти нищо не разбираш от семейство. Ти си чужда тук.

Тези думи ме боляха повече от всичко. Всяка вечер заспивах с усещането, че съм между чука и наковалнята – между любовта към Петър и неприязънта на неговото семейство. Опитвах се да говоря с него, но той само въздишаше:

– Ще мине. Просто трябва време.

Но времето минаваше, а аз все повече се затварях в себе си. Работата ми стана убежище – там поне ме уважаваха. Колежките ми често ме питаха защо изглеждам уморена, а аз само се усмихвах и казвах: „Семейни неща.“

Една неделя реших да направя баница по старата рецепта на баба ми. Надявах се поне това да стопли отношенията ни. Докато я слагах във фурната, Мария влезе и ме изгледа с презрение:

– Защо се мъчиш? Никой няма да яде твоята баница.

– Може би ще опитате – казах с надежда.

Тя само поклати глава и излезе. Когато сложих баницата на масата, всички я подминаха мълчаливо. Само Петър си взе парче и ми намигна окуражително. Но това не беше достатъчно.

Седмици наред атмосферата ставаше все по-напрегната. Свекърва ми започна да намеква, че може би е време да помислим за дете – „Така ще станеш истинска част от семейството“, каза тя веднъж. Но аз знаех, че едно дете няма да реши проблемите ни.

Една вечер не издържах и избухнах пред Петър:

– Не мога повече! Чувствам се като призрак в този дом! Защо никога не ме защитаваш пред Мария?

Той замълча дълго, после каза:

– Тя е моя сестра… Не мога просто да я изгоня от живота си.

– А мен можеш ли да изгониш? – попитах през сълзи.

Той ме прегърна силно:

– Не искам да губя нито една от вас…

В този момент разбрах колко е трудно да обичаш някого, когато светът около теб те отблъсква. Започнах да се питам дали цената на тази любов не е твърде висока.

Скоро след това решихме с Петър да се изнесем под наем в малко жилище в „Люлин“. Беше трудно начало – сами, без подкрепа, с ограничени средства. Но за първи път от години се почувствах свободна. Вечерите ни бяха тихи и спокойни, без напрежение и упреци.

Мария рядко ни търсеше. Свекърва ми понякога звънеше с укори: „Забравихте ни!“, но аз вече знаех кое е важно за мен.

Понякога се питам дали можех да направя нещо различно – дали можех да спечеля Мария или просто съдбата ни беше такава. Но едно знам със сигурност: никой няма право да ти отнема щастието под претекст „семейство“.

А вие как бихте постъпили? Дали любовта заслужава такава битка или понякога трябва просто да си тръгнем?