„Не искам да живея тук!“ – Как свекървата разруши нашето семейно щастие

„Не искам да живея тук! Чуваш ли ме, Мартине?“ Гласът ми трепереше, а сълзите се стичаха по бузите ми. Стоях в средата на новия ни хол, заобиколена от кашони и миризма на боя, а отвън се чуваше шумът на панелния квартал в Люлин. Мартин избягваше погледа ми, сякаш се срамуваше. „Моля те, Деси, не започвай пак. Майка ми само искаше най-доброто за нас.“

Погледнах го с отчаяние. „Най-доброто за нас или най-удобното за нея? Ти дори не ме попита! Просто подписа документите и ми съобщи като на дете.“

Това беше началото на края. Всичко започна преди шест месеца, когато свекърва ми – леля Пенка – реши, че е време да напуснем малкия ни апартамент под наем в центъра и да си купим собствено жилище. „В Люлин е по-спокойно, има зеленина, детски площадки, а и аз съм наблизо – ще ви помагам с малкия,“ настояваше тя. Мартин, както винаги, се съгласи без да се замисли. Аз бях против – обичах центъра, обичах шума, кафенетата, близостта до работата си като учителка в 32-ро училище.

Но никой не ме чу. Един ден Мартин просто ми подаде ключовете и каза: „Вече сме собственици.“ Усмихна се несигурно, а аз усетих как нещо в мен се пречупи. Не беше само апартаментът – беше начинът, по който решението беше взето. Без мен.

Първите седмици в Люлин бяха кошмар. Свекърва ми идваше всеки ден – носеше супи, подреждаше шкафовете ми, критикуваше начина, по който простирам дрехите. „Деси, така няма да изсъхнат добре!“, „Деси, защо не си сложила повече сол в супата?“, „Деси, детето трябва да спи с чорапи!“ Всяка дума беше като игла.

Една вечер не издържах. Седяхме на масата с Мартин и малкия Алекс, когато Пенка отново се появи без предупреждение. „Донесох ви баница!“, провикна се от вратата и влезе без да почука. Мартин се усмихна виновно.

„Мамо, поне можеше да звъннеш предварително…“

„Ох, стига де! Аз съм ви майка! Какво толкова?“

Погледнах я право в очите: „Г-жо Пенева, това е нашият дом. Моля ви, уважавайте личното ни пространство.“

Тя ме изгледа така, сякаш съм я ударила. „Аз само добро искам! Ако не бях аз, още щяхте да плащате наем като глупаци!“

Мартин мълчеше. Алекс гледаше ту мен, ту баба си.

След тази вечер отношенията ни станаха още по-студени. Мартин започна да се прибира все по-късно от работа. Аз се чувствах сама и изолирана – далеч от приятелите си, далеч от всичко познато. Започнах да се съмнявам във всичко – в брака ни, в себе си като майка и съпруга.

Една сутрин Алекс се разплака: „Мамо, кога ще си ходим у дома?“ Сърцето ми се сви. За него домът беше старият ни апартамент – малък, но пълен с любов и смях.

Опитах се да говоря с Мартин. „Не мога повече така! Чувствам се като гостенка в собствения си живот.“

Той въздъхна тежко: „Деси, не мога да избера между теб и майка ми…“

„Не ти искам избора! Искам само уважение към мен и към нашето семейство!“

Но той не разбираше. Или не искаше да разбере.

С времето започнахме да се караме за всичко – за парите, за детето, за това кой ще измие чиниите. Всяка дреболия беше повод за скандал. Свекърва ми продължаваше да идва неканена, а аз все по-често се улавях как мечтая да избягам.

Една вечер седях сама на балкона и гледах светлините на града в далечината. Спомних си първите ни години с Мартин – как мечтаехме за бъдещето си, как вярвахме един в друг. Кога всичко се обърка? Кога позволихме на другите да диктуват живота ни?

Сега стоя тук – в апартамент, който никога не съм искала, с мъж, когото вече едва разпознавам. Чудя се дали има смисъл да продължавам да се боря или е време да избера себе си.

Кажете ми – заслужава ли си човек да жертва щастието си заради чужди очаквания? Или трябва да намерим сили да отстояваме себе си дори когато всички са срещу нас?