Когато любовта не стига: Историята на една неосъществена сватба

– Не мога да го направя, Мария! – гласът на Петър трепереше, а очите му се впиваха в пода. Стоях срещу него в малката кухня на панелката ни в Люлин, с ръце върху корема си, който вече започваше да се заобля. Вече бях на два месеца бременна.

– Какво не можеш? Да се ожениш за мен? – думите ми излетяха като куршуми. В този момент светът ми се срина. Бях израснала с идеята, че когато двама души се обичат и чакат дете, това е най-естественото нещо – да станат семейство. Но Петър не мислеше така.

– Не съм готов. Не искам да се женя само защото си бременна. – Гласът му беше тих, почти виновен.

– А ти някога ще бъдеш ли готов? Или просто чакаш майка ти да ти каже какво да правиш? – не издържах и го изстрелях в лицето му. Знаех, че е болезнено, но не можех повече да търпя това бездействие.

Петър замълча. В този момент телефонът му иззвъня – майка му. Той излезе от кухнята, а аз останах сама със сълзите си. Чух как тихо говори: „Да, мамо… Не, няма да бързаме… Да, знам…“

Седнах на стола и се разплаках. В главата ми кънтяха думите на майка ми: „Мария, не прави моята грешка! Не оставай сама с дете!“ Спомних си как баща ми ни напусна, когато бях на пет. Не исках това за моето дете.

На следващия ден отидохме у тях на вечеря. Майка му, леля Станка, ме посрещна с обичайната си студенина:

– Как сте, Мария? Надявам се да не притискаш Петър с тези приказки за сватба. Младите трябва да живеят свободно.

Петър мълчеше. Аз стиснах зъби и кимнах. Само баща му, чичо Георги, ме погледна с топлина:

– Станке, стига си говорила глупости! Момчето ще става баща! Какво ще кажат хората? – гласът му беше твърд.

– Хората винаги говорят! – отвърна тя и махна с ръка.

Вечерята мина в напрежение. Петър не каза нито дума за нашето бъдеще. На тръгване чичо Георги ме спря в коридора:

– Мария, не се отказвай. Ако трябва, ще говоря с него като мъж с мъж.

Тези думи ми дадоха малко надежда.

В следващите дни Петър беше все по-отдалечен. Виждах как майка му го манипулира – „Не си разваляй живота толкова млад“, „Сватбата е капан“, „Мария ще те върже“. А аз? Аз просто исках сигурност за себе си и детето ни.

Една вечер чух как Петър говори по телефона с баща си:

– Тате, не знам какво да правя… Страх ме е…
– От какво те е страх? Отговорността ли те плаши или майка ти? – гласът на чичо Георги беше строг.
– И двете…
– Ако обичаш Мария, направи това, което е правилно! Не слушай майка си – тя винаги е мислила само за себе си.

Сълзи напълниха очите ми. За първи път чух Петър да признава страха си. В този момент разбрах – той не е лош човек, просто е слаб.

На следващата сутрин седнахме на масата в кухнята.

– Петре, аз не мога повече така. Или ще бъдем семейство, или ще тръгна по своя път. Не мога да чакам безкрайно.

Той ме погледна отчаяно:

– Обичам те… Но не мога да се откъсна от майка ми. Тя ще се поболее…
– А аз? А нашето дете? – гласът ми трепереше.

В този момент чухме звънеца на вратата. Беше чичо Георги.

– Стига толкова! – каза той още от прага. – Петре, ти си мъж! Време е да поемеш отговорност! Ако изпуснеш Мария и детето си заради майка си, цял живот ще съжаляваш!

Петър се разплака. За първи път го виждах толкова безпомощен.

– Тате… Не знам дали мога…
– Можеш! Просто трябва да избереш кое е по-важно – семейството, което създаваш, или това, което те дърпа назад!

Мълчахме дълго. Накрая Петър стана и каза:

– Имам нужда от време…

Чичо Георги въздъхна тежко:

– Времето ти изтича, момче…

След този ден всичко се промени. Петър се изнесе при майка си „за малко“. Аз останах сама в апартамента с мислите си и нероденото ни дете. Чичо Георги продължи да ме подкрепя – носеше ми храна, питаше ме как съм.

Майка ми настояваше да се върна при нея в Плевен:

– Мария, тук ще имаш помощ! Не чакай чудо!

Но аз останах в София. Исках да дам шанс на Петър да порасне.

Минаха седмици. Един ден получих съобщение от него: „Извинявай… Не мога.“

Светът ми се срина за втори път. Но този път вече знаех – трябва да бъда силна заради детето си.

Днес съм в осмия месец. Чичо Георги идва често и казва:

– Ти си по-силна от всички нас, Мария!

Понякога нощем се питам: Защо любовта не стига? Защо страхът е по-силен от обичта? Може ли едно дете да бъде щастливо само с майка си?

Какво бихте направили на мое място? Ще простите ли такава слабост или ще продължите напред сами?