Исках да се помиря с бившата си съпруга след 25 години заедно: Но беше твърде късно. Сега съм на 52 и нямам нищо.

– Не мога повече, Иван! – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше до вратата на хола, с куфар в ръка. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът удряше прозорците като безмилостен барабан.

Стоях насреща ѝ, стиснал юмруци в джобовете си, и не можех да кажа нищо. След 25 години заедно, думите ми бяха изчезнали. Как се стигна дотук? Как позволих на живота ни да се изплъзне между пръстите ми?

Казвам се Иван. На 52 години съм и цял живот съм работил като инженер в София. Когато се оженихме с Мария, бяхме млади и влюбени. Тя беше моят свят – нежна, тиха, винаги готова да изслуша. Исках тя да бъде щастлива, затова настоявах да не работи – „Ти ще си у дома, ще се грижиш за децата, аз ще нося парите.“ Тогава ми се струваше правилно.

Годините минаваха. Родиха се двете ни деца – Петър и Деси. Мария беше всеотдайна майка и съпруга. А аз? Аз се прибирах уморен от работа, ядосан на шефа, на трафика, на живота. Вечерите минаваха в мълчание пред телевизора. Понякога я чувах как плаче нощем, но никога не попитах защо.

С времето любовта избледня. Или поне така си мислех. Казвах си: „Това е нормално. Всички бракове стават такива.“ Удобството замени страстта. Привикнах към присъствието ѝ като към стар фотьойл – удобен, познат, но вече не вълнуващ.

Една вечер, когато децата вече бяха пораснали и излетели от гнездото, Мария седна срещу мен на масата.

– Иван, ти щастлив ли си? – попита тихо.

– Какво значи това? – отвърнах раздразнено.

– Не знам дали още има смисъл да сме заедно…

Погледнах я като чужда. Не разбирах какво иска от мен. Не разбирах колко самотна се е чувствала през всичките тези години.

След още няколко месеца тя си тръгна. Децата я подкрепиха – „Мамо, заслужаваш да бъдеш щастлива.“ Аз останах сам в празния апартамент. Първите седмици ми беше странно спокойно. Можех да правя каквото си искам – да гледам мачове до късно, да ям каквото ми падне, да не чистя с дни.

Но след време тишината започна да тежи. Никой не ме чакаше вечер. Никой не ми звънеше да пита дали съм добре. Петър живее в Германия, Деси – във Варна. С Мария не говорехме.

Опитах да излизам с приятели – повечето разведени като мен или вече отчаяни ергени. Говорехме за политика, за коли, за стари времена. Но никой не питаше как се чувствам всъщност.

Една вечер, след поредната самотна вечеря с бира и кренвирши, реших да ѝ звънна.

– Мария…

– Да?

– Как си?

– Добре съм, Иван. Имам нова работа в библиотеката. Запознах се с интересни хора…

Гласът ѝ звучеше различно – по-леко, по-щастливо.

– Може ли… може ли да се видим?

– Не мисля, че е добра идея.

Затворих телефона и усетих как нещо вътре в мен се чупи.

Минаха месеци. Опитах да започна начисто – записах се на курс по фотография, ходих на планина сам. Но навсякъде усещах липсата ѝ. Спомнях си малките неща – как ми правеше кафе сутрин, как ме чакаше с топла супа през зимата, как миришеше косата ѝ след баня.

Една неделя реших да отида до родното ѝ село – там беше къщата на родителите ѝ. Надявах се да я видя случайно. Селото беше тихо, улиците пусти. Спрях пред къщата – прозорците светеха топло. Видях я през оградата – седеше на пейката с някакъв мъж до нея. Смяха се.

Сърцето ми се сви от ревност и болка. Обърнах се и си тръгнах без да кажа нищо.

Вечерта седях сам в апартамента и гледах старите ни снимки – от сватбата, от морето в Созопол, от първия рожден ден на Деси… Сълзите сами потекоха по лицето ми.

Какво направих? Защо не оцених това, което имах? Защо мислех, че любовта е даденост?

Днес съм на 52 и нямам нищо – нито семейство, нито дом, нито смисъл. Само спомените ме топлят понякога…

Питам се: Колко от вас са изпуснали най-важното в живота си заради гордост или безразличие? Може ли човек да върне времето назад или остава само да живее със загубата?