Светлината на празника: Дали подаръкът е всичко, което остава?

– Мамо, пак ли си купила толкова много неща? – гласът на дъщеря ми Елица прозвуча раздразнено, докато разопаковах торбите с коледни подаръци в хола.

– Искам просто да ви зарадвам, Ели, – отвърнах тихо, усещайки как гърлото ми се стяга. – Знам, че вече сте големи, но…

Тя въздъхна и се обърна към брат си:

– Виждаш ли, Мартине? Всяка година е едно и също. Подаръци, торти, украси… А после седим и мълчим.

Мартин само сви рамене. Погледна ме за миг, после отмести очи към телефона си.

В този момент осъзнах колко съм се променила. Някога мечтаех за топъл дом, пълен със смях и обич. След като баща им ни напусна, останах сама с две малки деца и без никаква подкрепа. Работех на две места – сутрин в училищната столова, вечер чистех офиси. Всяка стотинка броях. Понякога се прибирах толкова уморена, че не можех да говоря. Но никога не пропусках да им купя нещо – дори и най-малкото лакомство или книжка. Мислех си, че така ще компенсирам липсата на баща им и на време с мен.

Сега, когато са пораснали и живеят собствения си живот, къщата ми е пълна с вещи, но празна от смях. Празниците идват и си отиват. Аз подреждам масата, украсявам елхата, избирам най-хубавите подаръци – а те идват за няколко часа, хапват набързо и пак изчезват.

– Мамо, не ни трябват толкова подаръци – каза Мартин тази вечер, докато разопаковаше новия си пуловер. – По-добре е да седнем и да си поговорим. Да сме заедно.

– Но аз… – започнах да се оправдавам, но думите заседнаха в гърлото ми. Не знаех как да обясня нуждата си да давам. Да виждам усмивките им – дори и за миг.

Елица ме прегърна изненадващо:

– Мамо, ти ни даде всичко. Но понякога имам чувството, че се опитваш да купиш любовта ни. А тя не струва пари.

Сълзите ми потекоха безшумно. Спомних си как като дете гледах другите семейства – майки и бащи с децата си в парка. Моята майка беше строга жена – никога не ме прегръщаше, не ми казваше „Обичам те“. Само работеше и се караше. Кълнях се, че аз ще бъда различна.

Но дали не повторих нейната грешка? Дали не замених думите с подаръци? Дали не съм превърнала празниците в парад на вещи вместо на чувства?

– Извинявай… – прошепнах едва чуто. – Просто… понякога се страхувам да не ви изгубя.

Мартин ме погледна сериозно:

– Никога няма да те изгубим, мамо. Но трябва да ни позволиш да бъдем с теб истински – без опаковки и етикети.

В този момент телефонът на Елица иззвъня. Тя погледна екрана и лицето ѝ помръкна.

– Трябва да тръгвам… Извинявай, мамо…

Останах сама в хола сред разкъсани опаковки и недоизпити чаши чай. Елхата светеше меко в ъгъла. Седнах на дивана и се загледах в празното пространство пред мен.

Колко пъти съм стояла така? Колко пъти съм се надявала този път всичко да е различно? Колко пъти съм се питала дали съм добра майка?

На следващия ден отидох до пазара. Купих само хляб и малко сирене. Върнах се вкъщи и седнах до прозореца. Погледът ми се спря на снимката от първия учебен ден на Елица – усмихната до мен, с голям букет цветя. Тогава бяхме щастливи въпреки всичко.

Телефонът иззвъня:

– Мамо? – беше Елица. – Може ли да дойда довечера? Само двете…

Гласът ѝ беше мек, почти детски.

– Разбира се, Ели… Ще направя чай.

Тази вечер говорихме дълго. За страховете ѝ, за мечтите ѝ, за това как се чувства изгубена в големия град. За първи път от години я видях уязвима – без грим, без маска.

– Мамо… – прошепна тя накрая. – Понякога ми липсваш такава, каквато беше преди – когато просто ме слушаше.

Прегърнах я силно. Разбрах колко малко е нужно понякога – не скъп подарък, а просто присъствие.

Сега стоя до прозореца и гледам как снегът покрива улицата пред блока ни в Люлин. Чувствам тиха благодарност за този момент на близост.

Но все пак не мога да не се питам: Дали някога ще мога да спра да давам? Дали ще повярвам, че съм достатъчна само като майка – без подаръци?

А вие какво мислите? Може ли любовта между родители и деца да бъде истинска без материални доказателства? Или всички ние сме заложници на празничните опаковки?