Две гарсониери вместо един дом: Историята на едно предателство

– Не мога да повярвам, че го направи, Петре! – гласът ми трепереше, а в ръцете ми листът с нотариалните актове се мачкаше до неузнаваемост. Стоях в средата на новата гарсониера, която трябваше да е нашият първи истински дом, но вместо това се чувствах като гостенка в чужда история.

Петър стоеше до прозореца, гледаше навън към сивия двор и мълчеше. Знаех, че се опитва да измисли оправдание, но думите му закъсняваха. Вече бях прочела всичко – две гарсониери, една за нас, една за майка му. Без да ме попита. Без да обсъдим. Без да помисли как ще се почувствам.

– Можеше поне да ми кажеш – прошепнах. – Можеше да ме попиташ…

Той въздъхна тежко и се обърна към мен:
– Мама няма къде да отиде, знаеш го. Не мога да я оставя сама в онзи панелен ужас в Люлин. Ти би ли го направила?

– Не става въпрос за нея! – гневът ми избухна неочаквано. – Става въпрос за нас! За нашия живот! Защо винаги тя е на първо място?

Петър замълча. В този момент осъзнах, че между нас стои не просто една стена – а цяла гарсониера разстояние.

Винаги съм си представяла, че ще имаме дом, в който ще се смеем, ще каним приятели, ще отглеждаме децата си. Мечтаех за просторна кухня с мирис на баница и смях в неделните сутрини. Вместо това получих две тесни стаи – една за нас и една за нея. Разделени не само с врата, а с невидима пропаст.

Майка му, леля Мария, пристигна още същата вечер. Влезе с торба от пазара и веднага започна да подрежда буркани по рафтовете. Погледна ме с онзи изпитателен поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница.

– Е, хубаво е тук – каза тя сухо. – По-добре от Люлин. Петре, донеси ми стола от коридора.

Петър веднага скочи да ѝ помогне. Аз стоях и гледах как двамата се движат в синхрон, сякаш аз съм излишната част от уравнението.

Седмиците минаваха бавно. Всяка сутрин чувах как леля Мария пуска радиото си на макс и готви шкембе чорба още в 7 часа. Миризмата проникваше през стените и ме караше да се чувствам още по-далеч от мечтата си за уютен дом.

Една вечер не издържах и казах на Петър:
– Не мога повече така. Чувствам се като квартирантка в собствения си живот.

Той ме погледна уморено:
– Какво искаш да направя? Да я изгоня? Това ли искаш?

– Искам да сме семейство! Искам решенията да ги взимаме заедно! Не искам да живея на два метра от свекърва си, без дори да съм имала думата!

Сълзите ми потекоха безконтролно. Петър се опита да ме прегърне, но аз го отблъснах.

– Ти избра нея пред мен – прошепнах.

В следващите дни почти не си говорехме. Леля Мария започна все по-често да идва при нас „за малко“, но винаги оставаше с часове. Готвеше, подреждаше, дори веднъж изхвърли моите цветя от балкона „защото били грозни“.

Една вечер майка ми ми се обади по телефона:
– Мила, как сте? Как върви новият ви живот?

Не издържах и ѝ разказах всичко. Тя замълча дълго:
– Знам, че ти е трудно… Но трябва да решиш дали можеш да живееш така. Не позволявай на никого да ти отнема гласа в собственото ти семейство.

Думите ѝ ме удариха като шамар. На следващия ден събрах смелост и казах на Петър:
– Трябва да избереш: или сме семейство и взимаме решенията заедно, или всеки поема по своя път.

Той ме гледаше дълго, после сведе глава:
– Не мога да оставя мама сама…

Тогава разбрах – никога нямаше да бъда на първо място в живота му.

Сега седя сама в гарсониерата и гледам празните стени. Мечтата за общ дом се превърна в две отделни стаи – две самоти под един покрив.

Питам се: Кога една жена трябва да спре да се бори за семейство, което не я включва? Как бихте постъпили вие?