Когато майка ми поиска заплата, за да гледа децата ми

– Мамо, ще закъснея пак тази вечер. Можеш ли да останеш с децата още час-два? – гласът ми трепереше, докато държах телефона между рамото и бузата, опитвайки се да обуя обувките на малкия Петър.

– Пак ли, Мария? – чу се въздишка от другата страна. – Знаеш, че не ми е лесно вече. Възрастна съм, а и гърбът ме боли.

Замръзнах. Никога досега не беше ми казвала нещо подобно. Майка ми – Стефка – винаги беше там. След смъртта на баща ми тя се премести при нас в Пловдив, за да помага с децата. Винаги съм вярвала, че го прави от любов към мен и внуците си. Но този път в гласа ѝ имаше нещо различно – умора, може би и обида.

– Мамо, ако не можеш, ще измисля нещо… – започнах несигурно.

– Не, ще остана. Но… Мария, трябва да поговорим. Вечерта, като се прибереш.

Цял ден не можех да се съсредоточа на работа. Какво ли искаше да ми каже? Дали е болна? Или просто ѝ е дошло до гуша от нашия хаос? Вечерта се прибрах по-рано от обикновено. Децата вече спяха, а майка ми седеше на масата в кухнята с чаша чай пред себе си.

– Мамо, добре ли си? – попитах тихо.

Тя ме погледна право в очите. За първи път видях в тях не само умора, но и някаква решителност.

– Мария, аз съм ти майка и обичам децата ти като свои. Но вече не мога да се справям сама. Пенсията ми е малка, а лекарствата скъпи. Помагам ви всеки ден – готвя, чистя, гледам децата… Но никога не си ме питала дали имам нужда от помощ или поне признателност.

Седнах срещу нея, сякаш някой ме беше ударил в стомаха.

– Мамо… мислех, че го правиш от любов…

– Правя го от любов! – прекъсна ме тя рязко. – Но любовта не плаща сметките. Не искам много – просто малко помощ за разходите и… може би понякога малко време за себе си.

В този момент осъзнах колко съм била заслепена от собствените си грижи и проблеми. Винаги съм приемала помощта ѝ за даденост. Никога не съм се замисляла какво ѝ коства всичко това.

– Прости ми, мамо… – прошепнах със сълзи в очите. – Ще говоря с Иван и ще измислим нещо.

Иван, мъжът ми, беше свикнал с това майка ми да е винаги на разположение. Когато му разказах какво се е случило, той първо се ядоса:

– Как така ще иска пари? Тя е баба им!

– Иван, ти виждаш ли я? Тя едва ходи вече! А ние я товарим с всичко…

След дълъг разговор решихме да ѝ даваме част от заплатите си всеки месец – не като заплата, а като признателност за всичко, което прави за нас. Освен това започнахме да планираме уикендите така, че тя да има време за себе си – да излиза с приятелки или просто да почива.

Промяната беше трудна за всички ни. Децата свикваха да прекарват повече време с нас, а аз се научих да ценя всеки миг с майка ми. Започнахме да вечеряме заедно по-често, да си говорим за миналото и мечтите ѝ – не само за ежедневните грижи.

Една вечер седяхме тримата с Иван на терасата. Майка ми се усмихваше спокойно.

– Знаете ли – каза тя тихо – най-голямото богатство са хората около нас. Но понякога трябва да си напомняме един на друг колко сме важни.

Погледнах я през сълзи и разбрах: понякога най-болезнените истини са тези, които ни сближават най-много.

Сега често се питам: Колко често приемаме близките си за даденост? И кога за последно им благодарихме истински?