Когато миналото почука: Тайната на дъщеря ми и бурята в нашето семейство

— Мамо, моля те, отвори! — гласът ѝ беше дрезгав, почти неузнаваем, а дъждът блъскаше по прозорците така силно, че сякаш самото небе плачеше заедно с мен. Станах рязко от дивана, сърцето ми биеше като лудо. Не можех да повярвам — този глас… този глас, който не бях чувала от три години. Откакто Мария изчезна без следа.

Отворих вратата и я видях — мокра до кости, с разрошена коса и очи, които не познавах. В ръцете ѝ — малко вързопче, което тихо мърдаше. Детето. Моето внуче. Без думи тя ми го подаде, а аз го поех с треперещи ръце.

— Мамо, не мога повече. Пази го. — Гласът ѝ се пречупи. — Прости ми.

Преди да успея да реагирам, тя се обърна и изчезна в нощта. Стоях на прага, с бебето в ръце, а бурята вилнееше около мен. В този миг целият ми свят се срина.

Седнах на кухненската маса, държейки детето — момиченце с тъмни очи като на Мария. Сълзите ми се стичаха по лицето. Какво се беше случило? Къде беше Мария през тези години? Защо ми остави детето си?

На сутринта мъжът ми Георги влезе в кухнята и замръзна на място.

— Какво… какво е това? — прошепна той.

— Това е внучката ти, Георги. Мария я остави снощи… и си тръгна.

Той седна тежко на стола, скри лицето си в ръце и дълго мълча. После избухна:

— Защо? Защо ни го причини? Какво сме ѝ направили?

Не знаех какво да отговоря. Винаги сме били строги родители, но никога не сме я малтретирали. Да, карахме се заради избора ѝ на приятели, заради това, че не искаше да учи в университета в София, а мечтаеше за музика. Но коя майка не иска най-доброто за детето си?

Дните минаваха в мълчание и напрежение. Селото започна да шушука — „Видя ли ги? Мария пак е изчезнала!“ „Детето чие е?“ „Срамота!“ — думите им ме режеха като нож.

Една вечер седнах до Георги на двора. Детето спеше вътре.

— Не мога да спя — прошепнах. — Чувствам се виновна. Може би ако бях по-мека с нея…

Той въздъхна тежко:

— Всички грешим като родители. Но тя трябваше да ни се довери… Не да бяга.

В този момент телефонът ми иззвъня. Номерът беше непознат.

— Мамо… — Гласът ѝ беше тих, почти несъществуващ.

— Мария! Къде си? Защо го направи?

— Не мога да говоря… Опасно е. Моля те, пази детето. Обичам ви… но не мога да се върна още.

Линията прекъсна. Останах с телефона в ръка и хиляди въпроси в главата си.

Сутринта отидох при кметицата — леля Сийка, която винаги знаеше всичко.

— Сийке, моля те… ако чуеш нещо за Мария…

Тя ме погледна със съчувствие:

— Знам, че ти е тежко, Даниела. Но хората говорят… Трябва да си силна заради детето.

Върнах се у дома и погледнах внучката си — малкото ѝ личице беше спокойно, сякаш не подозираше бурята около себе си. Започнах да я обичам все повече с всеки изминал ден. Но болката от липсата на Мария не ме напускаше.

Една вечер Георги се прибра пиян. Започна да крещи:

— Това дете не е наше! Не искам да го гледам! Тя ни предаде!

Опитах се да го успокоя:

— Това е внучката ти! Тя няма вина!

Той ме блъсна леко и излезе навън. Останах сама със сълзите си и детето.

С времето Георги омекна — виждаше как малката расте и започваше да му се усмихва. Но между нас остана пропастта на болката и недоизказаното.

Минаха месеци. Един ден получих писмо без подател:

„Мамо, добре съм. Не мога още да се върна, но ви обичам. Благодаря ти, че пазиш детето ми. Един ден ще ти разкажа всичко. Прости ми. Мария.“

Сълзите ми капеха върху листа. Прочетох го на Георги и той само кимна мълчаливо.

Днес внучката ми тича из двора и вика: „Бабо! Бабо!“ Понякога нощем чувам вятъра и се питам: Ще се върне ли Мария някога? Ще мога ли да ѝ простя напълно? А вие бихте ли простили на своето дете такова предателство? Какво значи прошката за вас?