„На 63 години, мъжът ми ми изневерява“: Историята на една българска съпруга, която откри истината в съобщенията му

– Кой е тази, Димо? – Гласът ми трепереше, докато държах телефона му в ръка. Пръстите ми бяха ледени, а сърцето ми блъскаше в гърдите така, сякаш всеки момент щеше да изскочи. Димо стоеше срещу мен в кухнята, с чаша чай и онзи спокоен поглед, който винаги ме е успокоявал. Сега обаче не можех да го понасям.

– Какво имаш предвид, Мариана? – опита се да се усмихне, но усмивката му беше изкуствена, почти жалка. – Това са само служебни съобщения.

– Не ме лъжи. Видях как ти пише „Липсваш ми“, а ти ѝ отговаряш „И ти ми липсваш, мила“. Коя е тази жена?

Тишината между нас беше по-тежка от всяка кавга, която някога сме имали. Тридесет и пет години брак, две пораснали деца – Ива и Петър, които вече си имат свои семейства. Всичко изглеждаше спокойно, дори щастливо. Пенсионирахме се преди година, започнахме да пътуваме из България – Родопите, морето, дори малкият ни апартамент в Бургас стана убежище за уикендите. А сега…

– Мариана, моля те… – започна той тихо.

– Не! Не ме моли! – прекъснах го. – Искам истината!

Той седна на стола до масата и зарови лице в ръцете си. За първи път го виждах толкова безпомощен. В този момент осъзнах колко много го обичам и колко много ме боли.

– Запознах се с нея в пенсионерския клуб – каза накрая. – Казва се Елена. Просто… просто си говорим. Самотна е, вдовица…

– А аз каква съм? Не съм ли ти достатъчна? – гласът ми беше пресипнал.

– Не разбираш… – прошепна той. – С теб всичко е навик. Знаеш ли колко пъти съм искал да ти кажа нещо ново, а ти си била заета с внучетата или с готвенето? С Елена е различно. Тя ме слуша…

Сълзите ми потекоха безконтролно. Спомних си първите ни години заедно – как Димо ме чакаше след работа с букет карамфили, как танцувахме на терасата посред нощите. Кога се превърнахме в двама непознати?

– Искаш ли да си тръгнеш при нея? – попитах тихо.

– Не знам… – призна той. – Не искам да те наранявам.

– Вече го направи.

След този разговор дни наред не можех да спя. Всяка сутрин се будех с усещането за празнота. Децата ми звъняха по телефона и усещах как гласът ми трепери, но не им казвах нищо. Не исках да ги тревожа. Внуците ми рисуваха картички с надпис „Обичаме те, бабо!“, а аз се чудех дали някога пак ще мога да се усмихна истински.

Една вечер седнах на дивана до Димо и го погледнах право в очите.

– Ще ти дам избор – казах му твърдо. – Или спираш всякакъв контакт с нея и започваме отначало, или си тръгваш.

Той ме гледаше дълго, сякаш търсеше нещо в лицето ми.

– Мариана… Аз съм стар човек. Не знам дали мога да започна отначало.

– Аз също съм стара, но мога! – отвърнах му.

На следващия ден той изтри всички съобщения от телефона си и обеща повече да не се вижда с Елена. Но нещо в мен вече беше счупено. Започнах да се съмнявам във всичко – в думите му, в погледа му, дори в себе си.

Минаха месеци. Опитвахме се да върнем доверието помежду си – ходихме на разходки в Борисовата градина, гледахме стари български филми вечер, готвехме заедно мусака и баница. Но всяко негово закъснение ме караше да настръхвам.

Една вечер телефонът му пак изписука. Този път беше късно – почти полунощ. Погледнах го въпросително.

– Само Петър е – каза той бързо и ми подаде телефона.

Но аз вече знаех истината: доверието веднъж разрушено, трудно се връща.

Сега стоя сама на терасата ни в София и гледам светлините на града. Вятърът носи мириса на липи и спомени за младостта ни. Питам се: заслужава ли си да простиш предателството заради спомените? Или трябва да имаш смелостта да започнеш отначало, дори когато си на 60?

Какво бихте направили вие? Може ли любовта да оцелее след такава рана или е време за нов живот?