Когато домът не е твой: Историята на една дъщеря и един бащин завет

– Не може да е истина! – изкрещях, когато адвокатът прочете завещанието на баща ми. Гласът ми отекна в малката стая, където миришеше на прах и стари книги. Майка ми отдавна я нямаше, а сега и татко си беше отишъл. Останах сама с Димитър – брат ми, когото не бях виждала с месеци. Той стоеше до прозореца със скръстени ръце и безизразно лице, сякаш всичко това не го засягаше.

– Съжалявам, Мария – каза адвокатът, – но баща ви е оставил къщата на Димитър. На вас е завещал само спестяванията си.

Почувствах как подът под краката ми се разклаща. Цял живот бях тук – в този дом, в тази кухня, където всяка сутрин правех кафе на татко и му подавах лекарствата. Димитър беше заминал за София още след казармата, появяваше се само по празници и то за малко. Аз останах – отказах университет, после работа в града, за да не оставям татко сам. Всички съседи ме сочеха с пръст: „Гледай я Мария, каква дъщеря!“. А сега?

– Това е някаква грешка! – обърнах се към Димитър. – Ти дори не знаеш къде държим лъжиците!

Той сви рамене:
– Не аз съм писал завещанието.

В този момент усетих как гневът и болката се смесват в мен. Спомних си всички онези вечери, когато татко кашляше до късно, а аз стоях будна до леглото му. Как му четях вестника, защото очите му вече не виждаха добре. Как отказах предложение за брак от Петър, защото „няма кой да гледа татко“.

– Защо? – прошепнах. – Защо го направи?

Димитър ме погледна за първи път право в очите:
– Може би защото ти никога не поиска да имаш свой живот.

Думите му ме удариха като шамар. Винаги съм вярвала, че жертвата ми има смисъл. Че някой ден ще остана тук, в този дом, ще гледам розите на мама и ще разказвам на децата си за дядо им. А сега трябваше да си тръгна.

Вечерта седнах сама в кухнята. Чашата с чай трепереше в ръцете ми. Спомних си последните думи на татко:
– Марийче, ти си ми опората…

А после това завещание…

На следващия ден съседката леля Станка почука на вратата:
– Чух какво е станало… Не се притеснявай, момиче. Всички знаят кой какво е направил.

Но какво значение имаше това? Къщата вече не беше моя. Димитър дойде по-късно същия ден с куфар в ръка.
– Ще остана тук известно време – каза сухо.

– А аз? – попитах тихо.

– Можеш да останеш… докато си намериш квартира.

Сълзите напираха в очите ми, но се сдържах. Не исках да му дам това удоволствие.

Седмици наред търсех работа и място за живеене. В малкия град всички знаеха историята ми. Някои ме съжаляваха, други шушукаха зад гърба ми: „Ето я Мария – цял живот гледа баща си, а накрая остана без нищо“.

Една вечер срещнах Петър на пазара. Беше остарял, но очите му още светеха:
– Мария… Какво стана с теб?

Разказах му всичко. Той поклати глава:
– Понякога най-големите жертви остават невъзнаградени… Но това не значи, че са били напразни.

Думите му ме разтърсиха. Започнах да се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли да избера друго? Щях ли да оставя татко сам? Или пак щях да остана?

Намерих работа като продавачка в малък магазин. Наех стая под наем при една възрастна жена. Вечерите бяха самотни и тихи. Понякога минавах покрай старата ни къща – виждах светлините в прозорците и си представях как Димитър седи пред телевизора.

Една сутрин получих писмо от него:
„Мария,
Знам, че ти беше по-близо до татко от мен. Знам и че ти беше неговата опора. Не знам защо той реши така… Може би е искал да ми даде шанс да се върна тук. Но ако искаш – можеш винаги да се върнеш у дома.“

Прочетох писмото няколко пъти. Домът ли е мястото или хората вътре? Мога ли да простя на брат си? Мога ли да простя на баща си?

Сега стоя пред огледалото и се питам: струваше ли си всичко? Ако трябваше пак да избирам между себе си и семейството – какво бих направила?

А вие как бихте постъпили? Може ли прошката да върне изгубеното време?