Когато домът ти стане чужд: Историята на една битка за достойнство

– Стига си се мотала, майко! Кога ще се разберем за апартамента? – гласът на дъщеря ми Мария проряза тишината в хола като нож. Беше неделя сутрин, а аз още не бях изпила кафето си. Ръцете ми трепереха, докато стисках чашата, сякаш тя беше последното нещо, което ми остана.

– Не е време за това, Мария. Още съм тук, още съм жива – опитах се да прозвуча твърдо, но гласът ми излезе слаб и уморен.

Мария се изсмя сухо и погледна брат си – Иван, който стоеше до прозореца и нервно въртеше ключовете на колата си.

– Мамо, не искаме да те обиждаме. Просто трябва да знаем какво ще стане с апартамента. Знаеш, че и двамата имаме нужда от жилище. Ти сама каза, че не можеш вече да се грижиш за всичко – каза Иван, без да ме поглежда в очите.

Сърцето ми се сви. Толкова години работих като учителка, спестявах всяка стотинка, за да имам този малък двустаен апартамент в Люлин. Тук отгледах децата си, тук плаках след смъртта на мъжа ми Петър, тук празнувахме именни дни и рождени дни. А сега… сега домът ми беше станал арена на битка между собствените ми деца.

– Не съм умряла още! – извиках по-рязко, отколкото исках. – Защо говорите така? Защо ме карате да се чувствам като товар?

Мария въздъхна тежко и седна срещу мен.

– Мамо, не е така. Просто… знаеш ли колко е трудно сега? Наемите са безумни, а банките не дават кредити лесно. Ако апартаментът се продаде, можем да си купим по-малки жилища и двамата с Иван. Ти можеш да отидеш при леля Галя във Видин или в старчески дом – там ще се грижат за теб.

Сълзите напираха в очите ми. Леля Галя беше болна и едва свързваше двата края. А старчески дом? Не! Не и това унижение! Винаги съм вярвала, че семейството трябва да се грижи за възрастните си хора, а не да ги изоставя като ненужни вещи.

– Не мога да повярвам… – прошепнах. – Всичко ли е пари за вас?

Иван най-накрая ме погледна. Очите му бяха уморени, но в тях нямаше милост.

– Мамо, животът е такъв. Всеки гледа себе си. Ти ни отгледа добре, но сега е наш ред да мислим за бъдещето си.

Тези думи ме удариха по-силно от всичко друго. Станах бавно и отидох до прозореца. Навън децата играеха на топка между панелките – същите игрища, на които някога играеха Мария и Иван.

Вечерта останах сама. Апартаментът беше тих, но тишината беше тежка като олово. Взех стария албум със снимки и започнах да разглеждам лицата на децата си – усмихнати, щастливи, невинни. Кога се превърнаха в хора, които чакат смъртта на майка си заради един апартамент?

На следващия ден отидох при адвокатката ми – госпожа Николова. Разказах ѝ всичко със сълзи на очи.

– Госпожо Стефка, имате право да разпоредите с имота си както решите. Можете да го дарите на когото искате или да направите завещание – каза тя спокойно.

– А ако го даря на внучката си Елица? Тя поне идва да ме види без да пита за апартамента… – попитах плахо.

– Това е ваше право. Но бъдете готова за конфликт с децата ви.

Върнах се у дома още по-объркана. Елица беше единствената светлина в живота ми напоследък – носеше ми супа, разказваше ми за университета, прегръщаше ме без причина. Но ако ѝ оставя апартамента, Мария и Иван ще ме намразят завинаги.

Дните минаваха в напрежение. Децата ми звъняха все по-рядко – само когато трябваше да обсъждаме „бъдещето“ на апартамента. Елица идваше всеки уикенд и ме караше да се чувствам жива.

Една вечер Мария дойде сама. Беше плакала.

– Мамо… извинявай. Знам, че те наранявам. Просто… страх ме е. Страх ме е да не остана без дом. Всичко е толкова скъпо…

Прегърнах я силно. За миг усетих старата Мария – момичето, което тичаше към мен с разкървавени колене и търсеше утеха.

– Знам, дете мое. Но аз също имам нужда от дом… докато съм жива.

Тя кимна и избърса сълзите си.

– Ще поговорим пак. Обещавам ти.

Сега седя до прозореца и гледам как слънцето залязва над панелките на Люлин. Не знам какво ще реша утре – дали ще оставя апартамента на Елица или ще го разделя между децата си. Но едно знам със сигурност: никой не заслужава да бъде изгонен от собствения си дом от хората, които е обичал най-много.

Понякога се питам: Къде сбърках? Защо домът ми стана причина за раздор? Може ли любовта към децата някога да бъде по-слаба от страха да останеш сам?