Мамо, защо не нахрани децата?

— Мамо, пак ли няма какво да ядат децата? — гласът ми трепереше, докато държах телефона, а потта се стичаше по челото ми въпреки вечерния хлад. Бях в София, на балкона на панелката, а майка ми — в малката ни къща в село Долно поле, заобиколена от двамата ми сина, които й поверих за лятото.

— Ами… има малко хляб и домати — отвърна тя тихо. — Утре ще идем до магазина.

Знаех този тон. Познавах го още от детството си, когато татко почина и тя се научи да премълчава истината, за да ни пази. Но сега не бях дете. Изпращах й пари всеки месец — не много, но достатъчно за храна и дребни нужди. Или поне така си мислех.

— Мамо, изпратих ти пари миналата седмица. Къде са? — опитах се да не звуча обвинително, но гневът вече клокочеше в мен.

— Платих тока… и лекарствата. Остана малко… — гласът й заглъхна.

В този момент чух как малкият ми син Виктор пита: „Бабо, ще има ли утре мляко?“ Сърцето ми се сви. Спомних си как самият аз някога я питах същото.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и си представях как децата ми ровят из кухненските шкафове за нещо сладко или просто за филия с лютеница. В главата ми се блъскаха въпроси: Къде сбърках? Защо майка ми не ми каза? Защо не поиска помощ?

На сутринта взех първия автобус за селото. Пътят беше дълъг и прашен, а мислите ми — още по-мътни. Когато пристигнах, къщата изглеждаше по-стара от всякога. Дворът беше обрасъл с бурени, а прозорците — замъглени от прах.

Майка ми ме посрещна на прага с уморена усмивка. Децата веднага се втурнаха към мен.

— Тате! — извика Виктор и ме прегърна силно.

— Как сте, момчета? — попитах ги и ги огледах внимателно. Бяха отслабнали. Очите им бяха уморени.

Влязохме вътре. На масата имаше само половин хляб и буркан със стари туршии.

— Мамо, защо не каза нищо? — прошепнах аз, докато децата играеха навън.

Тя седна срещу мен, сведе глава и започна да върти кърпата в ръцете си.

— Не исках да те тревожа… Знам, че ти е трудно в София. Всичко поскъпна. А и лекарствата ми… Не остана много за храна. Мислех, че ще се оправим някак…

— Но това са моите деца! — гласът ми се пречупи. — Трябваше да кажеш!

Тя избърса сълзите си с ръкава.

— Срам ме е… Цял живот се боря да не ви липсва нищо. А сега…

В този момент осъзнах колко е сама. След смъртта на баща ми тя никога не поиска помощ от никого. Винаги беше силната, гордата жена от селото, която се справя сама. Но годините я бяха пречупили.

Седнах до нея и я прегърнах. Дълго мълчахме.

— Мамо, не си сама вече — казах тихо. — Аз съм тук. Ще се справим заедно.

Останах няколко дни в селото. Купих храна, платих сметките, заведох майка ми на лекар. Говорих с децата — обясних им, че баба ги обича, но понякога възрастните също имат нужда от помощ.

Една вечер седнахме тримата на двора под асмата. Виктор ме попита:

— Тате, защо баба беше тъжна?

Погледнах към майка ми, която тихо плетеше на стола до нас.

— Понякога възрастните се страхуват да кажат истината, защото не искат да ни натъжат — казах внимателно. — Но най-важното е да си помагаме и да говорим един с друг.

Майка ми ме погледна със сълзи в очите и прошепна:

— Прости ми, сине…

Прегърнах я силно.

Сега, когато се връщам към онова лято, още усещам болката от вината и страха да не загубя връзката с най-близките си хора. Питам се: Колко често премълчаваме истината от страх или срам? И колко струва едно семейство, ако не можем да си простим и да си подадем ръка?