Под българското небе: Бягството ми от обикновеното

— Не мога повече, Петре. — Гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на куфара така, че кокалчетата ми побеляха. Стоях в коридора на нашия апартамент в Люлин, с поглед вперен в мъжа ми, който сякаш не разбираше какво се случва.

— Какво значи това, Мария? — очите му се разшириха, гласът му стана остър. — Къде ще ходиш посред нощ?

— Не знам… Просто трябва да изляза. Да се махна. — Сълзите ми вече се стичаха по бузите, но не можех да ги спра. В този момент всичко в мен крещеше за свобода, за въздух, за нещо различно от сивотата на нашето ежедневие.

Петър се приближи, хвана ме за раменете и ме разтърси леко:

— Това ли заслужавам? След всичко, което направих за теб? За децата?

— Не е заради теб… — прошепнах. — Не е заради никого. Просто не мога повече да бъда тази, която всички очакват да бъда.

Вратата се затръшна след мен. В асансьора чух как дъщеря ми Виктория плаче в стаята си. Сърцето ми се късаше, но не се върнах. Не можех.

Излязох на улицата и студеният нощен въздух ме удари в лицето като шамар. Вървях без посока из квартала, докато краката ми не отказаха. Седнах на една пейка до спирката на тролея и се разплаках неудържимо.

В главата ми ехтяха думите на майка ми: „Жената трябва да търпи. За децата си, за мъжа си.“ А аз? Аз не исках да търпя повече. Исках да живея, да дишам, да бъда Мария, а не просто майка и съпруга.

На следващия ден се прибрах при сестра ми Елена в Младост. Тя ме посрещна с прегръдка и чаша чай.

— Какво стана? — попита тя тихо.

— Не мога повече, Ели. Задушавам се вкъщи. Всичко е едно и също — работа, готвене, чистене, грижи за децата… Петър ме гледа като мебел. Дори не помни кога за последно сме говорили като хора.

Елена въздъхна:

— Много жени са така, Миме… Но малко имат смелостта да го кажат на глас.

— Ами децата? — прошепнах виновно.

— Ще ги боли, но ако ти си нещастна, и те ще са нещастни.

Дните минаваха бавно. Петър звънеше всеки ден — ту плачеше, ту ме заплашваше, ту молеше да се върна. Майка ми идваше при Елена и ме гледаше с укор:

— Срамота! Какво ще кажат хората? Как ще гледаш децата сама?

А аз само мълчах и стисках зъби. Вината ме изяждаше отвътре, но не можех да се върна назад.

Намерих си работа като продавачка в малък магазин за дрехи в центъра. Заплатата беше нищожна, но поне имах усещането, че правя нещо за себе си. Вечерите прекарвах сама в малката стая при Елена, гледах през прозореца към светлините на града и се питах дали някога ще намеря покой.

Една вечер Виктория ми звънна по телефона:

— Мамо… Тате пак плака. Кога ще се върнеш?

Сълзите ми потекоха отново.

— Обичам те, Вики… Просто сега трябва да съм малко сама. Ще дойда да ви видя скоро.

— Всички казват, че си лоша майка… — прошепна тя.

Тези думи ме пронизаха като нож. През следващите дни започнах да се съмнявам във всичко — дали направих правилния избор, дали не съсипах живота на децата си, дали някога ще мога да им простя или те на мен.

Една сутрин в магазина влезе възрастна жена с уморени очи. Купи си шал и преди да излезе, ме погледна право в очите:

— Момиче, животът е кратък. Ако не си щастлива, никой няма да бъде щастлив около теб.

Тези думи ме разтърсиха. Реших да отида при психолог. За първи път говорих открито за страховете си — че съм провал като майка и съпруга, че съм егоистка, че обществото ще ме заклейми завинаги.

С времето започнах да усещам малки проблясъци на надежда. Започнах да рисувам — нещо, което обичах като дете, но бях забравила напълно. Запознах се с нови хора — разведени жени, самотни майки, хора с разбити мечти и нови надежди.

Петър подаде молба за развод. Съдът реши децата да останат при него през седмицата, а аз да ги виждам през уикендите. Болеше ужасно, но поне имах възможност да бъда част от живота им.

Майка ми спря да ми говори за известно време. Сестра ми беше единствената ми опора.

Една вечер седяхме на балкона с Елена и тя каза:

— Знаеш ли, Миме… Може би най-накрая започваш да живееш истински.

Погледнах към звездите над София и се запитах: „Може ли човек наистина да избяга от себе си? Или просто трябва да намери сили да бъде този, който е?“

А вие как мислите? Бихте ли имали смелостта да изберете себе си пред очакванията на всички останали?