Пет години в сянка: Изповедта на една майка от Разград, която не се отказа да търси дъщеря си

„Къде е Маги? Кажи ми, къде е дъщеря ми!“ – гласът ми се разнесе из празната кухня, а чашата с чай се разтресе в ръцете ми. Беше три през нощта, а аз отново стоях будна, вперила поглед в телефона, чакайки съобщение, обаждане, някакъв знак. Пет години. Пет години откакто Магдалена изчезна. Пет години, в които всяка сутрин започва с надежда и завършва с отчаяние.

Всичко започна онази пролетна вечер, когато Маги ми каза: „Мамо, ще отида до Варна с Петър. Ще се върнем след два дни.“ Петър беше новото ѝ гадже – момче от съседния квартал, тих и затворен, но Маги го харесваше. Не можех да ѝ забраня – беше на 19, вече голяма. Прегърнах я на прага и ѝ казах да се пази. Това беше последният път, когато я видях.

Първите дни не се тревожех. Мислех си, че са млади, ще се забавляват, ще се върнат. Но когато телефонът ѝ спря да отговаря и Петър не се появи в квартала, нещо в мен се пречупи. Отидох в полицията в Разград. „Изчакайте 48 часа“, казаха ми. „Може да е избягала.“

Мъжът ми, Стефан, беше по-скептичен. „Маги е инатлива, ще се върне. Не я глези толкова.“ Но аз познавах дъщеря си – никога не би ме оставила така. След седмица започнах сама да разпитвам приятелите ѝ. Никой не знаеше нищо или не искаше да говори. Само една нейна съученичка прошепна: „Петър не беше това, за което се представяше…“

Полицията започна разследване едва след две седмици. Разпитаха ме формално, записаха данните ѝ и… това беше всичко. След месец получих писмо: „Няма данни за престъпление.“

Тогава започна истинската борба. Стефан се затвори в себе си – престана да говори за Маги, престана да говори с мен. Вечерите ни минаваха в мълчание. Аз обикалях улиците на Разград, разлепях снимки на Маги по спирките и магазините, молех всеки познат за информация.

Една вечер получих анонимно съобщение: „Питай майката на Петър.“ Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Отидох при жената – леля Мария – и я намерих на двора пред панелката им.

– Знам защо идваш – каза тя още преди да заговоря. – Но и аз не знам къде е синът ми. Оттогава не съм го виждала.

– Моля ви! Ако знаете нещо… – гласът ми трепереше.

– Петър имаше проблеми – прошепна тя. – Беше замесен с лоши хора от Варна. Може би Магдалена е станала свидетел на нещо…

С тази информация отидох пак в полицията. Погледнаха ме с досада: „Госпожо Димитрова, няма доказателства.“

Започнах сама да търся връзки във Варна. Свързах се с частен детектив – Георги, бивш полицай от София. Срещнахме се в малко кафене до автогарата.

– Госпожо Димитрова, ще направя всичко възможно – каза той и ме погледна право в очите. – Но трябва да сте готова за всичко.

Минаха месеци без резултат. Георги откри само, че Петър е бил забелязан в компанията на местни наркодилъри. За Маги – нищо.

Семейството ми се разпадаше пред очите ми. Стефан започна да пие, обвиняваше ме: „Ти я пусна! Ти си виновна!“ Аз го обвинявах за бездействието му. Синът ни, Иван, напусна дома и замина за София – не можеше да понася тишината и болката.

Веднъж през зимата получих писмо без подател: „Магдалена е жива.“ Нямаше нищо друго. Дали беше истина? Или просто някой си играеше с надеждите ми?

Всяка година на рождения ден на Маги паля свещ пред снимката ѝ и си представям как влиза през вратата с усмивка: „Мамо, върнах се!“ Но реалността е друга – празен дом, студени погледи от съседите и безразличие от институциите.

С времето хората спряха да питат за Маги. Само аз не спрях да търся. Писах до телевизии, до омбудсмана, до министъра на вътрешните работи. Получавах само формални отговори.

Една вечер Иван ми се обади от София:
– Мамо… трябва да спреш. Трябва да живееш заради мен.
– Как да спра? Как да живея, когато не знам къде е сестра ти?
– И аз страдам… но ти умираш всеки ден.

Тези думи ме удариха като шамар. Наистина ли умирам всеки ден? Или просто отказвам да приема загубата?

Пет години по-късно стоя сама в кухнята и пиша тази история. Не знам дали някога ще намеря Магдалена или истината за изчезването ѝ. Но знам едно: никоя майка не трябва да минава през този ад сама.

Кажете ми – какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да продължите да търсите или щяхте да се примирите?