Завещанието в чекмеджето: Историята на една излъгана дъщеря

„Не може да е истина… Не може!“, шепнех сама на себе си, докато държах в ръце пожълтелия лист хартия. Беше късен следобед, слънцето се промъкваше през пердетата на старата ни къща в Пловдив, а аз стоях на колене пред чекмеджето в спалнята на майка ми. Сърцето ми биеше лудо, а ръцете ми трепереха така, сякаш държах нещо опасно. Завещанието. Завещанието, което щеше да промени всичко.

„Какво правиш там, Мария?“, провикна се брат ми Петър от коридора. Гласът му беше раздразнен, както винаги, когато нещо не вървеше по неговата воля.

„Нищо… просто търся снимки за погребението“, излъгах. Не можех да му кажа истината. Не и още.

Майка ми почина преди седмица. Всичко стана толкова внезапно – инфаркт посред нощ, линейка, болница, студените думи на лекаря: „Съжалявам, направихме всичко възможно.“ Оттогава къщата беше пълна с роднини, съседи и приятели, които идваха да изкажат съболезнованията си и да донесат по някоя тава баница или буркан компот. Но никой не знаеше какво се случваше вътре в мен.

Докато четях завещанието, думите се размазваха пред очите ми. „На сина си Петър Иванов Петров оставям цялото си движимо и недвижимо имущество…“ Нямаше нито дума за мен. Не можех да повярвам. Аз ли не бях тази, която се грижеше за нея през последните години? Аз ли не я водех по лекари, не й купувах лекарства, не й готвех? Петър живееше в София, идваше само по празници и винаги бързаше да си тръгне.

Вечерта седнахме на масата – аз, Петър и баща ни Георги. Мълчахме дълго, докато баща ми не наруши тишината:

– Мария, изглеждаш пребледняла. Добре ли си?

– Добре съм – излъгах отново. – Просто съм уморена.

Петър ме погледна с подозрение:

– Ако имаш нещо да казваш, казвай го направо. Не обичам загадки.

Погледнах го право в очите:

– Намерих завещанието на мама.

Тишината стана още по-тежка. Баща ми се размърда неспокойно на стола си.

– И? – попита Петър.

– В него пише, че всичко е за теб. Аз не съм спомената никъде.

Петър повдигна рамене:

– Това е нейно решение. Какво искаш да направя?

– Искам да знам защо! – извиках през сълзи. – Какво съм направила? Защо ме е изключила?

Баща ми въздъхна тежко:

– Мария, майка ти беше много объркана напоследък… Може би е забравила…

– Забравила?! – прекъснах го. – Това не е нещо, което се забравя!

Петър стана от масата:

– Стига драми! Ако искаш, ще ти дам част от апартамента. Но няма да се караме заради това.

– Не става дума за апартамента! – извиках аз. – Става дума за мен! За това как се чувствам! Защо винаги трябва аз да съм тази, която остава на заден план?

Петър излезе от стаята без да каже нищо повече. Баща ми ме прегърна неловко:

– Знам, че ти е тежко… Но понякога хората правят неща, които не разбираме.

Останах сама в кухнята, стиснала завещанието в ръка. Спомних си всички онези нощи, когато майка ми ме будеше за чаша вода или ме молеше да й помогна да стане от леглото. Спомних си как й четях книги, когато очите й вече не виждаха добре. Спомних си как веднъж Петър дойде и я нарече „вечно недоволна“, а тя плака цяла нощ.

На следващия ден отидох при леля ми Катя – сестрата на майка ми. Тя винаги беше по-близка с мен отколкото с Петър.

– Лельо Катя… защо мама направи това? – попитах през сълзи.

Тя ме прегърна силно:

– Мила Марийче… майка ти много те обичаше. Но напоследък беше много уплашена… Петър я беше заплашил, че ако не му остави всичко, ще я остави сама…

Почувствах как кръвта ми застива.

– Това не може да е истина…

– Знам, че е трудно да го приемеш – прошепна леля Катя. – Но тя вярваше, че така ще запази мира в семейството.

Върнах се вкъщи с още повече въпроси отколкото отговори. Петър отказваше да говори с мен. Баща ми се затвори в себе си. А аз останах сама със спомените и болката си.

Минаха седмици. Всеки ден минавах покрай стаята на майка ми и усещах празнотата й като рана. Понякога си мислех дали изобщо съм била достатъчно добра дъщеря. Дали ако бях по-настоятелна, щях да разбера какво се случва навреме? Дали ако бях казала повече „обичам те“, щеше ли всичко да е различно?

Сега стоя тук – сама в старата ни къща – и се чудя: Какво означава семейството? Пари? Имущество? Или любовта и грижата един към друг? Може ли едно завещание да унищожи всичко хубаво между брат и сестра? А вие как бихте постъпили на мое място?