Моята снаха не може да готви: Една майка между любовта и отчаянието

— Пак ли си купили пица? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато гледах празната кутия на масата. Синът ми, Димитър, се опита да се усмихне примирено, а снаха ми, Ива, сведе очи към телефона си. В този момент кухнята ми, някога пълна с аромати на топла баница и прясно изпечен хляб, ми се стори студена и чужда.

— Мамо, Ива работи до късно, а аз… — Димитър замълча, сякаш думите му заседнаха в гърлото.

— Аз също работех, но пак намирах време да сготвя! — прекъснах го. — Не е въпрос на време, а на желание!

Ива вдигна глава. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но гласът ѝ беше твърд:

— Госпожо Маринова, старая се. Просто не умея като вас. Мама никога не ме е учила да готвя.

Тези думи ме удариха като шамар. В нашето семейство храната винаги е била начин да покажеш любов. Спомних си как майка ми ме учеше да точа кори за баница още като дете. Как всяка неделя цялото семейство се събираше около масата, а смехът и разговорите се смесваха с аромата на мусака и печени чушки.

Сега всичко това беше останало в миналото. Синът ми живееше на бързи закуски и полуфабрикати. Чувствах се ненужна. Самотата ме притискаше всяка вечер, когато гледах празната си кухня.

— Ако искаш, мога да ти покажа някои лесни рецепти — предложих плахо на Ива.

Тя само кимна, но така и не дойде. Следващите седмици напрежението между нас растеше. Димитър все по-рядко ми звънеше. Когато идваха на гости, разговорите бяха кратки и обрани. Чувах как съседките шушукат зад гърба ми: „Маринова не може да приеме снахата си…“

Една вечер не издържах и отидох при тях без предупреждение. Вратата ми отвори Димитър — изглеждаше уморен и посърнал.

— Мамо, защо не се обади? — попита той тихо.

— Донесох ви мусака — казах и влязох вътре. В кухнята цареше хаос — мръсни чинии, разпилени опаковки от храна за вкъщи.

— Не можеш ли поне малко да подредиш? — изпуснах се към Ива.

Тя избухна:

— Вие никога няма да ме приемете! Каквото и да направя, все ще е грешно!

Димитър застана между нас:

— Стига! Това е моят дом! Ако ще идваш тук, уважавай Ива!

Сълзите напълниха очите ми. За първи път синът ми избра някой друг пред мен. Прибрах се вкъщи с усещането, че съм загубила всичко.

Дните минаваха бавно. Не можех да спя. Всяка сутрин гледах снимките по стените — Димитър като малък, усмихнат до мен на първия учебен ден; Димитър с баща си на риболов; Димитър с Ива на сватбата им. Кога загубих връзката с него? Кога станах чужда в собствения си живот?

Една неделя реших да отида на църква. Там срещнах стара приятелка — леля Станка.

— Как си, Маринова? — попита тя съчувствено.

Разказах ѝ всичко. Тя ме погледна строго:

— Децата трябва сами да си намерят пътя. Ако ги държиш твърде близо, ще избягат още по-далеч.

Думите ѝ ме накараха да се замисля. Може би греша? Може би любовта понякога значи да пуснеш…

Седмица по-късно Димитър ми се обади:

— Мамо, ще дойдеш ли на гости? Ива направи баница по твоята рецепта.

Сълзите потекоха по бузите ми. Отидох при тях с треперещо сърце. Баницата беше препечена отгоре и леко сурова отвътре, но беше най-вкусната баница в живота ми.

— Благодаря ти, мамо — прошепна Ива. — За всичко.

Прегърнах я силно. Усетих как тежестта от сърцето ми пада.

Сега седя сама в кухнята си и се питам: Имам ли право да се меся в живота на децата си? Или трябва да се науча да ги обичам от разстояние? Какво бихте направили вие на мое място?