„Откакто съм пенсионерка, децата ми ми звънят всеки ден – но дали е от любов?“

– Мамо, как си днес? – гласът на Даниела звучи бодро, но прекалено бодро, сякаш е репетирала въпроса преди да набере номера ми.

– Добре съм, Дани… – отговарям и усещам как гласът ми трепери. Не знам защо, но всяко „добре съм“ напоследък ми тежи като камък. Откакто се пенсионирах, животът ми стана еднакъв – сутрин кафе, после телевизия, малко разходка до магазина и пак вкъщи. Децата ми се обаждат всеки ден, но разговорите ни са кратки, повърхностни. Питат ме как съм, дали имам нужда от нещо, но никога не питат как се чувствам наистина.

Поглеждам снимката на шкафа – тримата ми пораснали деца: Даниела, Петър и Мария. Когато бяха малки, къщата беше пълна с шум и смях. След като баща им си тръгна – ей така, една сутрин просто каза „Не мога повече“ и изчезна – аз останах сама с тях. Работех на две места, за да ги издържам. Спомням си как вечерите ги приспивах с приказки за смели герои и вярвах, че ще пораснат добри хора.

Сега обаче…

– Мамо, ако имаш нужда от нещо, кажи – прекъсва мислите ми Петър по телефона. – Знаеш, че винаги сме тук за теб.

– Благодаря ти, Пете… – казвам тихо. Но знам, че не е така. Последния път, когато имах нужда от помощ с бойлера, чаках три дни някой да дойде. Накрая извиках съседа Иван.

Вечерта Мария ми пише във Viber: „Мамо, обичаме те! Пази се!“. Сърцето ми се свива. Не помня кога последно някой от тях ме прегърна истински. Когато им казах, че съм решила да направя завещание и да разделя апартамента между тях, изведнъж започнаха да ми звънят всеки ден. Преди това минаваха седмици без да чуя гласа им.

Една неделя се събираме у дома за рождения ми ден. Купила съм баница и домашен кекс. Даниела пристига първа с двете си деца.

– Мамо, трябва ли да оставям обувките в коридора? – пита тя разсеяно, докато говори по телефона.

– Както искаш, Дани…

Петър идва с жена си и носи торта от магазина. Мария закъснява – както винаги.

– Мамо, какво ще правиш с апартамента? – пита Петър между две хапки.

– Още не съм решила… – отвръщам и усещам как бузите ми пламват.

– Ами ако някой от нас има нужда? – намесва се Мария. – Например аз… Знаеш колко е трудно сега с ипотеките.

Даниела мълчи, но погледът ѝ е остър. Въздухът натежава от неизказани думи.

– Не съм умряла още! – избухвам изведнъж. Всички млъкват. В стаята става толкова тихо, че чувам тиктакането на часовника.

– Мамо… – започва Петър виновно. – Не сме искали да те обидим.

– Просто искаме да знаем какво мислиш – добавя Мария.

– А някой пита ли ме как се чувствам? Как минава денят ми? Или само апартаментът ви интересува?

Децата ми се споглеждат неловко. Внуците ми гледат в телефоните си.

След този ден никой не споменава повече завещанието. Но обажданията продължават – всеки ден по едно и също време. Понякога си мисля дали не са си направили график: „Днес ти звъниш на мама“.

Една вечер чувам шум на стълбите. Отварям вратата и виждам Иван от съседния апартамент.

– Маргарита, добре ли си? Не те виждам често напоследък.

– Добре съм, Иване… Просто остарявам.

Той се усмихва тъжно:

– Ако имаш нужда от нещо – знаеш къде живея.

Затварям вратата и се връщам до прозореца. Гледам светлините на София и се питам: Кога децата ми спряха да ме обичат истински? Или може би никога не са ме обичали така, както аз тях?

Понякога си мисля дали не сгреших някъде по пътя. Дали не ги разглезих прекалено? Или просто времената са такива – хората са станали по-студени, по-заети…

Но после си спомням малките ръчички, които ме прегръщаха вечер; първите им думи; сълзите им при първото падане… И тогава болката става още по-голяма.

Сега седя тук сама и се чудя: Ако утре ме няма, ще плачат ли истински? Или ще се карат кой какво ще вземе?

Кажете ми честно: Вие вярвате ли в безусловната любов между родители и деца? Или всичко е въпрос на интерес?