Когато сметката за сватбата разкри истината за нашата любов
– Марко, трябва да поговорим – гласът на Йоана трепереше, докато държеше телефона в ръка. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките на Люлин, а аз усещах как нещо тежко виси във въздуха.
– Какво има? – попитах, опитвайки се да не звуча нервно. Вече седмици наред живеехме в напрежение заради предстоящата сватба. Всичко беше планирано до последния детайл – ресторантът в Бояна, роклята на Йоана, дори списъкът с гостите беше готов. Само че сметката, която получихме преди два дни, беше като шамар.
– Родителите ми… – започна тя и глътна въздух. – Не могат да помогнат. Мама и тате са закъсали с кредита за апартамента. Не знам какво да правим.
В този момент сякаш всичко се срина. Бяхме разчитали на тяхната помощ – така беше прието, така правеха всички. Моята майка, Елена, също нямаше възможност да даде повече от това, което вече беше обещала. А аз… Аз работех като програмист в малка фирма и макар че заплатата ми беше добра за София, спестяванията ни бяха малко.
– Значи… всичко пада върху нас? – прошепнах.
Йоана кимна и очите ѝ се напълниха със сълзи. – Не искам да отменям сватбата, Марко. Но не знам как ще се справим.
В този момент си спомних думите на баща ѝ от миналата година: „Не се притеснявайте за парите, ние ще помогнем.“ Думите му тогава ми вдъхнаха спокойствие. Сега обаче усещах как гневът ме изпълва.
– Ами ако просто направим по-малка сватба? Само с най-близките? – предложих плахо.
– Мама ще се обиди. Тя вече е поканила половината си колежки от болницата…
– Ами ако вземем кредит? – попита тя с надежда.
– Йоана, не искам да започнем брака си с дългове…
Мълчахме дълго. Чуваше се само тиктакането на часовника в кухнята. После тя избухна:
– Защо винаги трябва да е толкова трудно? Защо не можем просто да бъдем щастливи?
Не знаех какво да ѝ отговоря. В главата ми се въртяха сметки, проценти, срокове за плащане на ресторанта. Виждах как мечтата ни за голяма българска сватба се разпада пред очите ни.
На следващия ден отидохме при родителите ѝ. Милена ни посрещна с уморена усмивка, а Драган гледаше встрани.
– Деца, много съжаляваме – каза тя тихо. – Просто… не можем. Банката ни притиска, а и малкият ви брат трябва да започне университет наесен…
– Разбирам – казах аз, макар че вътре кипях от яд и разочарование.
Йоана избухна:
– Мамо, ти ми обеща! Как ще гледам хората в очите сега?
Милена се разплака. Драган стана и излезе на балкона да пуши. В този момент осъзнах колко крехки са обещанията и колко лесно могат да се сринат мечтите ни.
Върнахме се у дома мълчаливи. През нощта не можах да заспя. Гледах тавана и си мислех: струва ли си всичко това? Защо позволяваме на парите да определят щастието ни?
На сутринта Йоана ме погледна с червени очи:
– Марко, не искам сватба на всяка цена. Искам теб. Ако трябва, ще подпишем само в гражданското.
Тогава разбрах колко я обичам. Прегърнах я силно и ѝ прошепнах:
– Ще го направим по нашия начин. Без чужди очаквания.
Решихме да кажем на всички, че ще имаме малка церемония само с най-близките хора. Майка ми прие новината с облекчение. Родителите на Йоана бяха разочаровани, но нямаше какво да направят.
В деня на подписването валеше дъжд. Бяхме само ние двамата, майките ни и двама приятели за свидетели. След церемонията седнахме в малко кафене до „Александър Невски“ и пихме кафе с торта.
Погледнах Йоана – беше истински щастлива. Без рокля за хиляди левове, без оркестър и без фойерверки. Само ние двамата и любовта ни.
Сега си мисля: колко често позволяваме на чуждите очаквания и парите да разрушат най-важното? Дали щастието не е в простотата и искреността?
А вие как бихте постъпили на мое място?