Мъжът ми – призрак в собствения ни дом: Между работата и майка му, къде оставам аз?

– Пак ли ще излизаш? – гласът ми трепереше, докато гледах Димитър как си обува обувките в коридора. Навън дъждът блъскаше по прозорците, а малкият ни син вече беше заспал след поредната му безсънна нощ.

– Майка ми не се чувства добре, трябва да мина през тях – отвърна той, без да ме погледне.

– А аз? Кога ще минеш през нас? – думите ми излетяха по-остри, отколкото исках.

Той въздъхна тежко, сякаш съм му поредното задължение. Вратата се затвори след него и останах сама в тъмния хол, само с тиктакането на часовника и мислите си.

Така беше всяка вечер. Или работеше до късно в офиса, или беше при майка си в Люлин. Аз – в Младост, с бебето, с купчината пране и с тишината, която тежи като олово. Понякога си мислех, че ако изчезна, никой няма да забележи.

Майчинството не беше такава приказка, каквато си представях. След раждането на Борис се чувствах невидима – за Димитър, за свекърва ми Пенка, дори за собствените си родители, които живееха на другия край на града и рядко се обаждаха. Пенка често звънеше на Димитър: „Митко, пак ли жена ти не е сготвила?“, „Митко, детето кашляло, сигурно не го гледа добре.“ Той никога не ме защитаваше. Само мълчеше или сменяше темата.

Една вечер не издържах. Борис беше с температура, а Димитър пак не си беше вкъщи. Звъннах му:

– Митко, детето е зле! Къде си?

– При майка ми съм, тя не се чувства добре…

– А аз? Аз не съм ли ти семейство? – гласът ми се пречупи.

– Не започвай пак… – измърмори той и затвори.

Седнах на пода до леглото на Борис и заплаках. Не от умората, а от усещането, че съм сама в собствения си дом. Че съм просто прислужница – за детето, за мъжа си, за всички… освен за себе си.

На следващия ден Пенка дойде „да помогне“. Влезе без да почука и веднага започна да подрежда кухнята по свой вкус.

– Много е разхвърляно тук – каза тя с онзи тон, който ме караше да се чувствам като провалена домакиня.

– Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш – отвърнах тихо.

Тя ме изгледа така, сякаш съм казала най-голямата обида на света. После се обърна към Борис:

– Ела при баба, мамин сладък! Баба ще те оправи.

В този момент разбрах: ако не се боря за себе си и за детето си, никой няма да го направи вместо мен.

Започнах да пиша дневник. Всяка вечер след като Борис заспеше, записвах всичко – болката, гнева, самотата. Започнах да търся работа от вкъщи – преводи, писане на статии. Исках да имам нещо мое, нещо извън ролята на „жената на Митко“ и „майката на Борис“.

Една вечер Димитър се прибра по-рано от обикновено. Намери ме пред лаптопа.

– Какво правиш?

– Работя – казах спокойно.

– Ами детето?

– Спи. И аз имам нужда от нещо свое.

Той ме погледна странно. Сякаш за първи път виждаше човека срещу себе си.

– Не разбирам защо се държиш така напоследък…

– Защото ми писна да съм невидима! Писна ми да съм сама! Ти избираш майка си пред нас всяка вечер! – гласът ми беше тих, но твърд.

Димитър замълча. За първи път не избяга от разговора. Седна до мен и дълго мълчахме.

– Не знаех… че се чувстваш така – прошепна накрая.

– Никога не попита.

От този ден започнахме да говорим повече. Не беше лесно – Пенка продължаваше да се меси, работата му все така го поглъщаше. Но аз вече имах глас. Започнах да настоявам за нашето време като семейство. Да казвам „не“ на свекърва ми. Да напомням на Димитър, че и аз съм тук – не само като майка и домакиня, а като жена с мечти и нужди.

Понякога още се чувствам сама. Понякога пак плача нощем. Но вече знам: ако аз не се боря за себе си, никой няма да го направи вместо мен.

Чудя се… Колко още жени живеят така? Колко още мълчат в сенките на собствения си дом?