Когато любовта си отиде: История за предателство, прошка и ново начало

„Мамо, не е ли време и ти да помислиш за себе си?“ – думите на големия ми син Димитър още кънтят в ушите ми. Стоях в кухнята, ръцете ми трепереха над чашата с чай, а сълзите се стичаха по бузите ми. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Точно тогава разбрах, че всичко се е променило завинаги.

Петър, моят съпруг от тридесет години, човекът, с когото споделих младостта си, радостите и тревогите, ми каза преди седмица, че си тръгва. „Валя, не мога повече. Срещнах друга. По-млада е, кара ме да се чувствам жив.“ Не знаех какво да кажа. Сякаш някой беше издърпал килима под краката ми. Само гледах как си събира багажа – ризите, любимата му синя вратовръзка, старата му самобръсначка. Не каза нищо повече. Затвори вратата и останах сама.

Първите дни минаха като в мъгла. Не можех да спя, не можех да ям. Всяка вещ вкъщи ми напомняше за него – чашата му за кафе, книгата на нощното шкафче, дори миризмата на одеколона му още се усещаше във въздуха. Обаждах се на сестра ми Мария, но тя само повтаряше: „Валя, ще мине. Всички мъже са еднакви.“ Но аз не исках да чувам това. Исках да разбера защо. Къде сбърках? Какво не направих както трябва?

Синовете ни – Димитър и Георги – вече са големи мъже. Димитър работи като програмист в София, а Георги е учител по история в Перник. Когато им казах какво се е случило, очаквах да ме прегърнат, да ме защитят. Вместо това Димитър само въздъхна: „Мамо, и двамата сте възрастни хора. Татко има право да бъде щастлив.“ Георги пък се ядоса: „Защо не си говорила с него по-рано? Може би всичко щеше да е различно.“

Тези думи ме удариха по-силно от самото предателство на Петър. Винаги съм се грижила за тях – готвех, чистех, работех като медицинска сестра в поликлиниката до пазара. Никога не съм мислила за себе си. Всичко беше за семейството. А сега те ми казват да мисля за себе си? Как се прави това след толкова години?

Седмица след раздялата Мария настоя да изляза с нея на кафе в центъра. Седнахме в малкото кафене до НДК, където някога Петър ме водеше на срещи. Гледах хората – млади двойки, майки с деца, възрастни жени като мен. Всички изглеждаха толкова спокойни, а аз се чувствах като призрак.

– Валя, трябва да простиш – каза Мария тихо.
– На кого? На Петър ли? Или на себе си?
– И на двамата. Иначе ще останеш затворена в тази болка.

Не можех да простя. Не още. Всяка вечер лежах будна и си спомнях първите ни години заедно – как Петър ми носеше лалета от Женския пазар, как танцувахме на сватбата на Димитър… Кога всичко се обърка? Може би когато започнахме да живеем като съквартиранти – той пред телевизора с новините, аз в кухнята с кръстословицата.

Една вечер Георги дойде на гости. Донесе ми шоколад и седна до мен на дивана.
– Мамо, знам че ти е тежко… Но татко не е лош човек. Просто… хората се променят.
– А аз? Аз не съм ли човек? – попитах го през сълзи.
– Ти си най-добрият човек, когото познавам. Но трябва да намериш начин да продължиш напред.

Думите му ме разтърсиха. За първи път осъзнах колко съм се изгубила в ролята на майка и съпруга. Коя бях аз преди Петър? Какво обичах да правя? Спомних си как рисувах като ученичка, как мечтаех да пътувам до морето сама…

На следващия ден взех лист и молив и започнах да рисувам изгрева над Витоша от прозореца на кухнята. За първи път от години усетих спокойствие. Записах се на курс по рисуване в читалището до блока. Там срещнах други жени като мен – разведени, вдовици, самотни майки. Смеехме се заедно, споделяхме болките си и малките радости.

Петър понякога ми звъни – пита дали имам нужда от нещо, дали съм добре.
– Добре съм – казвам му кратко.
– Валя… Съжалявам.
– Аз също.

Не знам дали някога ще мога напълно да простя. Но вече не плача всяка вечер. Научих се да бъда сама със себе си и дори понякога ми харесва тишината вкъщи.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли да направя нещо различно? Или просто такава е съдбата на много жени у нас – да даваме всичко от себе си и накрая да останем сами?

Кажете ми – къде сбърках? Можеше ли тази история да има друг край?