Майчина любов на изпитание: Две дъщери, една бременна, другата с дете

– Мамо, не мога повече! – гласът на Яна трепереше, докато държеше малката си дъщеря в ръце. Беше полунощ, а в хола лампата светеше като фар в буря. Елица, по-голямата ми дъщеря, стоеше на прага с ръце на кръста и корем, който вече ясно издаваше бременността ѝ. В този миг осъзнах, че домът ми се е превърнал в бойно поле.

Аз съм Мария, на 52 години, работя като медицинска сестра в Пловдив. Цял живот съм се борила да дам най-доброто на децата си. След като баща им ни напусна преди десет години, останахме трите сами. Мислех, че сме силни, че ще се справим с всичко. Но никой не те подготвя за момента, когато децата ти пораснат и започнат да се борят не само със света, но и помежду си.

Яна е на 25, самотна майка. Бащата на детето ѝ изчезна още преди да се роди малката Мира. Яна се върна при мен с бебето, без работа и без надежда. Елица е на 28, завърши право, но не можа да си намери работа по специалността. Сега работи като продавачка и живее с нас, защото не може да си позволи квартира. Преди месец ми съобщи, че е бременна от приятеля си Петър, който не иска да поеме отговорност.

Всяка вечер вкъщи беше напрежение. Яна се оплакваше, че Елица не ѝ помага с Мира. Елица пък твърдеше, че Яна я използва като бавачка. Аз се опитвах да балансирам между тях, но често се оказвах мишена на гнева им.

– Защо винаги трябва аз да чистя след Мира? – извика Елица една вечер.
– Защото ти цял ден си вкъщи! Аз търся работа и се грижа за детето! – отвърна Яна.
– А аз? Аз съм бременна! Не мога да тичам след детето ти!
– Това не е само мое дете! Всички живеем тук!

Сълзите ми напираха всеки път, когато ги слушах. Спомнях си как като малки се държаха за ръка и мечтаеха за обща стая. Сега не можеха да издържат една минута заедно.

Една сутрин намерих Яна да плаче в кухнята.
– Мамо, не издържам вече… Чувствам се като натрапница в собствения си дом.
Прегърнах я и ѝ казах:
– Това винаги ще е твоят дом.
Но знаех, че лъжа. Домът ни вече не беше място на уют и топлина.

Седмица по-късно Елица получи кървене и трябваше да я закарам по спешност в болницата. Докато чакахме резултатите, тя ме хвана за ръката:
– Мамо… страх ме е. Не знам дали ще мога да бъда майка сама.
Погалих я по косата:
– Никой не е готов за това. Но ще се справиш.

Когато се прибрахме вкъщи, Яна беше приготвила супа за Елица. За първи път от месеци видях искрица грижа между тях. Но това продължи само ден-два. После пак започнаха караниците – кой ще плати сметките, кой ще гледа Мира, кой ще измие чиниите.

Една вечер избухнах:
– Стига! Не мога повече така! Обичам ви и двете, но този дом не е затвор! Време е всяка от вас да поеме отговорност за живота си!
Тишината беше оглушителна. Яна ме гледаше с ужас, Елица – с обида.
– Какво искаш да кажеш? – прошепна Яна.
– Искам… искам да си намерите свой път. Да опитате сами. Ще ви помогна с каквото мога, но вече не мога да ви държа тук насила.

Тази нощ не мигнах. Чувствах се като най-лошата майка на света. Но знаех, че ако продължим така, ще загубим всичко – любовта си, уважението си, себе си.

След седмица Яна намери квартира с помощта на приятелка. Елица реши да замине при леля си във Варна и да започне начисто. Когато ги изпращах на гарата, сърцето ми се късаше. Прегърнах ги силно и им прошепнах:
– Обичам ви повече от всичко. Винаги ще имате дом при мен.

Сега къщата е тиха. Понякога тишината ме убива. Но вярвам, че направих правилното. Дали обаче имах право да ги тласна към самостоятелност толкова рязко? Или просто избягах от собствената си слабост?

Кажете ми – кога една майка трябва да пусне децата си? И може ли любовта да бъде твърде строга?