Може ли любовта да възстанови доверието? Историята на една предателство и прошка

– Как можа, Иван? – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Стояхме един срещу друг в малката ни кухня в Люлин, където всяка плочка и всяка чаша носеха спомени от нашите щастливи дни. А сега… всичко беше различно.

Иван не ме гледаше в очите. Мълчеше, сякаш думите му бяха заседнали някъде дълбоко в гърлото. Въздухът между нас беше тежък, натежал от неизречени въпроси и болка.

– Мария, не знам какво да кажа… – прошепна той най-накрая. – Сгреших. Не исках да те нараня.

Смях се горчиво. – Не си искал? А какво точно си искал, когато си бил с нея? – думите ми бяха като остриета, но не можех да ги спра.

В този момент сякаш целият ми живот премина пред очите ми. Спомних си първата ни среща в Борисовата градина, как се смяхме до сълзи на пейката до езерото. Спомних си как Иван ме държеше за ръка, когато майка ми почина, как заедно боядисвахме стените на първия ни апартамент. Всичко това… а сега?

– Мария, моля те… – опита се да ме докосне, но аз се дръпнах.

– Не ме пипай! – извиках. – Не знам дали някога ще мога да ти простя.

В следващите дни домът ни беше като бойно поле. Говорехме си само за най-необходимото: кой ще вземе детето от градина, кой ще напазарува. Дъщеря ни Елица усещаше напрежението и започна да задава въпроси:

– Мамо, защо тати спи на дивана?

Сърцето ми се късаше всеки път, когато трябваше да ѝ обяснявам нещо, което самата аз не разбирах напълно. Вечерите прекарвах сама в спалнята, гледайки в тавана и мислейки си: „Как стигнахме дотук?“

Една вечер сестра ми Даниела дойде на гости. Седнахме на балкона с по чаша вино.

– Миме, трябва ли да го оставиш? – попита тя тихо.

– Не знам… – отвърнах. – Обичам го, но не мога да понеса мисълта, че ме е предал.

– Всички грешим – каза тя. – Но не всички имаме смелостта да простим.

Думите ѝ ме разтърсиха. Замислих се: дали прошката е слабост или сила?

На следващия ден Иван ме чакаше у дома с букет бели лилии – любимите ми цветя. Очите му бяха зачервени от безсънни нощи.

– Мария, знам, че не заслужавам прошката ти. Но ако има и най-малък шанс… ще направя всичко, за да ти докажа, че съжалявам.

Погледнах го дълго. Виждах болката му, но и собствената си рана. Можех ли да му повярвам отново? Или щях винаги да се съмнявам във всяко негово закъснение?

Реших да отида при психолог. В кабинета на д-р Георгиева разказах всичко – от първата ни целувка до последната ни караница.

– Прошката не означава да забравиш – каза тя. – Означава да избереш себе си и мира в душата си.

Седмици наред се борех със себе си. Понякога мислех да си тръгна завинаги – да взема Елица и да започна нов живот. Друг път си представях как отново сме семейство, по-силни от преди.

Една вечер Иван седна до мен на дивана.

– Мария, ще чакам толкова дълго, колкото е нужно. Само ми кажи какво чувстваш.

Погледнах го през сълзи:

– Чувствам се изгубена. Искам да ти простя, но не знам дали мога.

Той хвана ръката ми внимателно:

– Ще започнем отначало. Ще ти доказвам всеки ден, че можеш да ми вярваш.

Минаха месеци. Бавно започнахме да говорим повече, да излизаме заедно с Елица в парка, да се смеем отново. Болката не изчезна напълно, но вече не беше всичкоопределяща.

Един ден Елица ни нарисува тримата заедно и написа: „Моето семейство“. Погледнах рисунката и усетих топлина в сърцето си.

Може би любовта наистина може да възстанови доверието. Може би прошката е най-голямата сила на човека.

Но понякога се питам: „Ще мога ли някога напълно да забравя? Или белезите ще останат завинаги?“ Какво бихте направили вие на мое място?