Майка ми по закон ме обвини в наркомания и ме предаде на социалните

— Не може да си позволим повече такива скандали, Ива! — гласът на съпруга ми, Димитър, трепереше от напрежение, докато затваряше вратата след майка си. В хола още се носеше тежкият аромат на парфюма ѝ и на неизказаните думи.

— Аз ли съм виновна, че тя ме нарича „уличница“ пред детето ни? — прошепнах, стискайки юмруци. Сълзите ми пареха, но не исках да ги види. Не исках да ѝ дам тази победа.

Всичко започна още на първата ни вечеря заедно. Мария — свекърва ми — седна срещу мен с изправен гръб и студен поглед. Още преди да сипем супата, ме попита:

— А ти с колко мъже си била преди Митко? Имаш ли нещо да криеш? Да не си била по лоши компании?

Димитър се изчерви до ушите, а аз едва преглътнах. Опитах се да се усмихна:

— Миналото ми не е тайна, но не мисля, че това е подходящ разговор за първа среща.

Тя само изсумтя и цялата вечер мина в подмятания и намеци. Оттогава отношенията ни тръгнаха надолу. Колкото повече се опитвах да спечеля доверието ѝ, толкова по-далечна и подозрителна ставаше тя.

След като се роди дъщеря ни Елица, напрежението ескалира. Мария идваше почти всеки ден „да помага“, но всъщност само наблюдаваше всяко мое движение. Ако Елица плачеше — „Това е защото не знаеш как да я държиш“. Ако не беше нахранена навреме — „Майка ти е безотговорна“.

Една сутрин, докато приготвях закуска, чух как Мария говори по телефона в коридора:

— Не знам какво прави по цял ден тази Ива. Мирише на алкохол, а очите ѝ са червени. Сигурно взима нещо…

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам, че ще стигне дотам.

Димитър се опитваше да балансира между нас, но често просто се затваряше в себе си. Виждах как го боли, но не знаеше как да ни помири.

Една вечер, когато се прибрах от работа, на вратата ме чакаха двама непознати — жена с папка и мъж със сериозен поглед.

— Госпожо Иванова? Получихме сигнал за възможна злоупотреба с вещества и неглижиране на дете. Може ли да поговорим?

Почувствах се като престъпник в собствения си дом. Дъщеря ми беше в стаята си и рисуваше. Социалната работничка я погледна с подозрение.

— Какво ядеш вкъщи? Мама често ли е тъжна или сънлива?

Елица ме погледна уплашено:

— Мама винаги ми прави палачинки…

След този ден всичко се промени. Съседите започнаха да ме гледат накриво. На работа шефката ми намекна:

— Ако имаш лични проблеми, по-добре си вземи отпуск.

Димитър беше смазан от вина и гняв:

— Майка ми е прекалила! Ще говоря с нея!

Но когато отиде при Мария, тя само разпери ръце:

— Аз мисля за внучката си! Тази жена ще ви съсипе!

Започнах да събирам документи — медицински изследвания, бележки от педиатъра, свидетелства от съседи. Всеки ден живеех в страх, че ще ми вземат детето. Една вечер седнах до леглото на Елица и я гледах как спи. Сълзите ми капеха по възглавницата ѝ.

— Защо го правиш, Мария? Какво толкова съм ти сторила?

На следващия ден социалните дойдоха отново за проверка. Този път бях подготвена — показах им всичко. Жената ме погледна внимателно:

— Получихме сигнал от вашата свекърва… Но виждаме, че детето е добре гледано.

След седмица получих писмо: случаят е приключен поради липса на данни за злоупотреба.

Димитър настоя Мария да спре да идва у дома. Тя плака и заплашваше:

— Ще съжалявате! Аз съм ви майка!

Но аз вече не можех да ѝ вярвам. Семейството ни беше разбито от недоверието ѝ.

Сега всяка вечер прегръщам Елица по-силно. Питам се: колко майки са преживели това? Колко семейства са разрушени от клевети и страх? Ако бяхте на мое място — щяхте ли някога да простите?