Изгонена от дома заради бременност: Десет години по-късно родителите ми се върнаха с молба за помощ

– Мамо, моля те, не ме гони! – гласът ми трепереше, а сълзите се стичаха по бузите ми. Стоях на прага на детската си стая, с раница на гърба и две чанти в ръце. Баща ми беше мълчалив, стиснал устни, а майка ми гледаше през мен, сякаш вече не съществувам.

– Не мога да гледам как съсипваш живота си, Ели! – извика тя. – Избираш момче пред образованието, пред бъдещето си! Какво ще кажат хората? Как ще погледна съседите в очите?

Беше май 2014 година. Бях на осемнайсет и току-що бях разбрала, че съм бременна от Мартин – момчето, с което излизах от две години. Родителите ми бяха строги, стари софиянци, за които „срамът“ беше по-страшен от всичко друго. Не им пукаше, че плача, че се страхувам. За тях аз вече не бях тяхната дъщеря.

Мартин ме чакаше пред блока с багажника на старото му „Пежо“ отворен. Когато ме видя разплакана, ме прегърна силно.

– Ще се справим, Ели. Обещавам ти.

Така започна нашият нов живот – в една гарсониера в Люлин, с пари едва за хляб и мляко. Мартин работеше като куриер, а аз чистех входове и гледах възрастна жена в блока. Коремът ми растеше, а страховете ми също. Понякога вечер се свивах до прозореца и гледах към светлините на града, чудейки се дали някога ще простя на родителите си.

Роди се Виктория – най-красивото момиченце на света. Първите месеци бяха ад: безсънни нощи, липса на пари, студ през зимата. Майка ми не се обади нито веднъж. Баща ми изпрати един SMS: „Пази се.“ Това беше всичко.

Минаха години. Мартин започна работа в малка IT фирма, аз завърших вечерно училище и после курс по счетоводство. Виктория растеше умна и добра. Научих се да не мисля за миналото. Създадохме си свой малък свят – без лукс, но с много обич.

Понякога виждах майка ми на пазара – обръщаше глава, преструваше се, че не ме познава. Боли ме, но се научих да живея с тази болка.

Десет години по-късно телефонът звънна в неделя сутринта. Номерът беше непознат.

– Елена? – гласът беше тих, почти неузнаваем.

– Да?

– Аз съм… майка ти.

Сърцето ми спря за миг. Чух я да плаче.

– Татко е болен… Имаме нужда от помощ… Не знам към кого да се обърна…

В този момент сякаш целият гняв и болка от миналото избухнаха в мен. Исках да затворя телефона. Исках да ѝ кажа всичко – за нощите в студената стая, за глада, за унижението да просиш работа с бебе на ръце… Но вместо това чух собствения си глас:

– Добре. Ще дойда.

Мартин ме гледаше мълчаливо, докато се приготвях.

– Не си длъжна да го правиш – каза той тихо.

– Знам… Но ако не го направя, ще стана като тях.

Когато влязох в стария апартамент в „Лозенец“, всичко беше същото – миризмата на кафе и прах, снимките по стените… Само че майка ми беше остаряла с двайсет години, а баща ми лежеше немощен на дивана.

– Здравей, Ели… – прошепна той и очите му се насълзиха.

Майка ми стоеше до прозореца и трепереше.

– Прости ни… Моля те… Не знаехме какво правим тогава…

Седнах срещу тях и дълго мълчахме. В главата ми се въртяха хиляди думи – обвинения, въпроси, спомени. Но когато баща ми хвана ръката ми и я стисна слабо, усетих как нещо в мен се пречупва.

– Ще ви помогна – казах тихо. – Но не защото ви прощавам напълно… А защото не искам Виктория да живее с омраза.

През следващите месеци им помагах – водех баща ми по лекари, носех храна, чистех апартамента. Майка ми всеки път плачеше и повтаряше: „Прости ни…“ Виктория ги прие с детска невинност и ги наричаше „баба“ и „дядо“, сякаш нищо не е било.

Понякога нощем лежа будна и се чудя: дали постъпих правилно? Дали прошката е слабост или сила? Може ли едно семейство да се излекува след толкова болка?

А вие как бихте постъпили? Бихте ли простили на родителите си след всичко това?