Когато любовта не стига: Историята на една българска майка и нейната пораснала дъщеря

„Ти никога не си ми помагала така, както свекърва ми! Защо винаги трябва да се оправдавам пред приятелите си, че майка ми няма възможност да ми купи нова пералня или да ни даде пари за почивка?“ – думите на Мария отекват в главата ми като чук. Стоя до прозореца в малката си кухня в Люлин, стискам чашата с чай и се чудя кога всичко се обърка така.

Винаги съм искала дете. Молех се, плаках, ходих по лекари и манастири. Когато най-накрая забременях на 45, всички в блока шушукаха: „Гледай я тая, на стари години ще ражда!“. Не ме интересуваше. Мария беше моето чудо, моят смисъл. Работех като учителка по литература, а мъжът ми – Георги – беше шофьор на автобус. Не сме били богати, но винаги сме се стараели да й дадем най-доброто.

Сега съм на 67. Пенсията ми е 540 лева. Георги почина преди три години – инфаркт, внезапно, докато гледаше новините. Оттогава всичко стана още по-трудно. Мария се омъжи за Петър – момче от добро семейство, родителите му имат магазин за строителни материали в Пловдив и често им помагат с пари. Когато Мария роди внучката ми Елица, бях най-щастливата жена на света. Но радостта бързо се смени с горчивина.

„Мамо, Петър иска да си купим нова кола. Свекърва ми ще даде половината пари, а ти можеш ли да помогнеш поне с нещо?“, попита ме веднъж Мария по телефона. Гласът й беше напрегнат, почти обвинителен. „Мария, знаеш, че пенсията ми едва стига за сметките и лекарствата…“, отвърнах тихо. „Винаги едно и също!“, изсъска тя и затвори.

Оттогава разговорите ни станаха редки и студени. Виждам внучката си само по празници. Когато отида у тях, усещам как Мария ме гледа с укор – сякаш съм виновна за всичко. Веднъж я чух да казва на Петър: „Ако майка ми беше като твоята, щяхме да живеем много по-лесно.“

Понякога нощем лежа будна и си мисля: къде сбърках? Дали трябваше да работя повече? Да замина за чужбина като другите жени от квартала? Но тогава нямаше кой да гледа Мария. Помня как шиех дрехи за нея от старите си поли, как й четях приказки вечер, как я водех в парка с последните стотинки в портмонето си.

Един ден Мария дойде у дома с Елица. Детето тичаше из стаята, а Мария седна срещу мен с кръстосани ръце.
– Мамо, пак ще питам – можеш ли да ни помогнеш с парите за ремонта?
– Мария, нямам… Ако искаш, мога да гледам Елица, докато работиш повече.
– Не ми трябва бавачка! Трябват ми пари! – гласът й трепереше от гняв.
– Дъще… Аз ти дадох всичко, което имах.
– Не си! Другите майки дават апартаменти, коли… Ти само приказки и сълзи!

Тогава избухнах:
– Ако любовта ми не ти стига, кажи! Ако парите са по-важни от майка ти – кажи!
Мария стана рязко и излезе с детето. Останах сама сред тишината и спомените.

Съседката ми Иванка ме видя разплакана на пейката пред блока.
– Какво има, Цвето?
– Дъщеря ми ме обвинява, че не съм добра майка… Че не й давам пари.
– Ех, Цвето… Днешните млади все искат повече. А ти си дала душата си за нея!

Дните минават бавно. Понякога се чудя дали да не продам апартамента и да й дам парите – но къде ще живея? Кой ще ми подаде чаша вода на старини? А после се срамувам от тези мисли – нали майката трябва да жертва всичко за детето си?

Преди седмица получих писмо от Мария:
„Мамо, прости ми за думите. Просто понякога се чувствам безсилна пред живота. Знам, че си дала всичко за мен. Надявам се един ден Елица да ме обича така, както аз обичам теб.“

Чета го пак и пак. Сълзите ми капят върху хартията.

Сега стоя до прозореца и гледам как дъждът мокри панелните блокове. Мисля си: Наистина ли съм лоша майка? Или просто времената са такива? Любовта достатъчна ли е в този свят на сметки и кредити?

Кажете ми вие – какво значи да си добра майка днес?