Кредит за сина: Между любовта и отчаянието

„Мамо, трябва ми помощ. Моля те, не ме оставяй сега.“ Гласът на Петър трепереше по телефона, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин, а аз стоях до масата с чашата си чай, която вече беше изстинала. „Колко ти трябват?“ – попитах тихо, макар да знаех, че каквато и да е сумата, ще я намеря. Защото така правят майките.

Петър беше всичко за мен. След като баща му ни напусна, когато беше още малък, аз се борих сама – две работи, безкрайни смени, без почивка. Вярвах, че ако му дам всичко, което мога, ще израсне добър човек. Но животът не винаги се подрежда така, както си го представяме.

„Десет хиляди лева“, прошепна той. Почувствах се като ударена. Това бяха повече пари, отколкото някога съм държала в ръцете си наведнъж. „Ще ги върна, мамо. Кълна се.“

Не спах цяла нощ. На сутринта отидох в банката. Служителката ме гледаше подозрително – жена на 54 години, с минимална заплата и без спестявания. „Сигурна ли сте, че искате този кредит?“, попита тя. „Да“, отвърнах твърдо. Защото така правят майките.

Дадох парите на Петър в кафенето до блока. Той изглеждаше уморен и нервен, но ме прегърна силно. „Това е последният път, мамо. Обещавам.“

Минаха седмици. Петър рядко се прибираше вкъщи. Когато го виждах, беше мълчалив, избягваше погледа ми. Един ден чух как говори по телефона в коридора: „Ще ги върна, само ми дай още малко време…“ Сърцето ми се сви отново.

Започнах да усещам как нещо не е наред. Съседката Мария ме спря пред входа: „Видях Петър в кварталното казино пак. Всичко наред ли е?“ Усетих как бузите ми пламват от срам и гняв.

Вечерта го чаках до късно. Когато най-накрая се прибра, очите му бяха зачервени, а ръцете му трепереха.
– Петре, къде беше?
– Навън с приятели.
– Не лъжи майка си! Знам къде ходиш! – гласът ми се пречупи.
Той замълча за миг и после избухна:
– Какво искаш от мен? Всички ме натискат! Ти не разбираш!
– Разбирам повече, отколкото мислиш! – извиках през сълзи.

Тази нощ не мигнах. В главата ми се въртяха спомени – първият му учебен ден, първият му счупен крак, първият път когато каза „Обичам те, мамо“. Къде сбърках? Дали го разглезих? Дали не бях достатъчно строга? Или просто животът го завлече там, където не можах да го спася?

Скоро започнах да получавам писма от банката – закъсняла вноска след закъсняла вноска. Заплатата ми не стигаше. Започнах да чистя стълбищата в блока срещу някой лев допълнително. Съседите шушукаха зад гърба ми.

Една вечер Петър се прибра пребит. Лицето му беше подуто, устната – сцепена.
– Какво стана?!
– Нищо… Просто паднах.
– Не ме лъжи!
Той седна на дивана и зарови лице в ръцете си.
– Мамо… дължа още пари. Те ще ме убият…

Тогава разбрах истината – парите не бяха за някакъв заем или приятел в беда. Бяха за хазарт. Всичко беше изчезнало в машините и залозите.

Плаках цяла нощ. На сутринта отидох при него:
– Петре, ще търсим помощ. Това не може да продължава така.
Той ме погледна с празен поглед:
– Не мога да спра… Опитвах…

Започнахме да ходим при психолог в кварталната поликлиника. Понякога имах чувството, че говорим на стената. Друг път виждах искрица надежда в очите му.

Междувременно банката заплаши да ми вземе апартамента. Отидох при брат ми Георги за помощ.
– Защо си му дала толкова пари? – извика той.
– Той ми е син! Какво трябваше да направя?
– Да го оставиш да си носи последствията! Не можеш цял живот да го спасяваш!

Думите му ме боляха повече от всичко друго. Може би беше прав.

Сега пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Да разбере болката на една майка, която е готова на всичко за детето си – дори когато то я лъже и предава доверието ѝ.

Петър все още се бори със зависимостта си. Аз все още плащам кредита и чистя стълбища вечер след работа. Понякога се питам дали любовта може да бъде прекалена и дали понякога не вредим повече, отколкото помагаме.

Кажете ми – къде сбърках? Можеше ли да направя нещо различно? Или просто такава е съдбата на майката в България – винаги да прощава и винаги да се надява?