Тридесет години снахата, която никога не стана дъщеря

– Не си ми дъщеря, Мария. Никога няма да бъдеш. – Думите на свекърва ми, Станка, още ехтят в ушите ми, въпреки че вече я няма. Стояхме в кухнята, между мириса на прясно изпечен хляб и тежестта на неизказаното. Беше студена мартенска вечер, а аз за пореден път се опитвах да ѝ угодя – с любимата ѝ баница, с тишината си, с усмивката си, която се напукваше всеки път, когато ме гледаше с онзи поглед.

Тридесет години бях снаха в този дом. Омъжих се за Петър млада, с очи пълни с мечти. Мислех си, че любовта ще бъде достатъчна – че ако обичам достатъчно силно, ще ме приемат. Но Станка беше като камък – студена, твърда и непоклатима. Никога не ми каза „дъще“, никога не ме прегърна. Дори когато родих внука ѝ, тя само кимна и каза: „Дано прилича на баща си.“

Петър беше между нас – понякога защитник, понякога просто мълчалив свидетел на нашите битки. „Остави я, такава си е майка ми“, казваше ми тихо вечер, когато плачех в тъмното. Но аз не можех да оставя. Всяка Коледа, всяка Великденска трапеза, всеки рожден ден се надявах – може би този път ще ме погледне различно. Може би ще види колко се старая.

С годините се научих да живея с тази болка. Станах майка на две деца, работех като учителка в местното училище, грижих се за всички – дори за Станка, когато здравето ѝ започна да се влошава. Помагах ѝ с лекарствата, водех я по болници, готвех ѝ любимите ястия. Тя рядко казваше „благодаря“. Понякога само въздъхваше тежко и ме гледаше така, сякаш съм натрапник в собствения си дом.

Съседките често ми казваха: „Мария, ти си златна жена! Не всяка снаха би търпяла това.“ Усмихвах се и им кимах, но вътре в мен се борех със сянката на непризнатата любов. Виждах как други свекърви прегръщат снахите си на пазара или на празници – а аз бях винаги на разстояние.

Когато Станка почина миналата есен, домът ни потъна в тишина. Петър беше разбит – загуби майка си и сякаш част от себе си. Аз се чувствах празна. Не плаках на погребението – не можех. Стоях до ковчега и гледах лицето ѝ – спокойно за първи път от години.

След погребението започнахме да разчистваме нещата ѝ. В една стара кутия намерих писма – до нея от сестра ѝ в Пловдив. Четях ги една по една и попадах на редове като: „Мария е добра жена за Петър, но ти не я приемаш.“ И отговорите на Станка: „Тя е чужда. Не мога да я почувствам своя.“

В дъното на кутията намерих тетрадка – дневникът ѝ. Ръката ми трепереше, докато го отварях. Четях страница след страница – болката ѝ от това, че е загубила първата си дъщеря като бебе; страхът ѝ да не изгуби и сина си; ревността към всяка жена, която би могла да го обича повече от нея. Там пишеше: „Мария е добра, но аз не мога да ѝ простя, че ми взе Петър.“

Седях на пода в стаята ѝ и плаках за първи път от години – не заради думите ѝ, а заради тежестта на тази непризната любов. Разбрах колко много сме били еднакви в болката си – тя е загубила дете и се е страхувала да не изгуби още едно; аз съм загубила майка във фигурата на свекърва.

Децата ми ме намериха там – седнала до стария скрин, с дневника в ръце.
– Мамо, добре ли си? – попита дъщеря ми Ива.
– Не знам… – прошепнах. – Мислех си, че ако обичам достатъчно силно, ще ме приемат.
– Ти направи всичко възможно – каза синът ми Георги и ме прегърна.

Вечерта седнахме всички около масата – без Станка за първи път от толкова години. Говорихме за нея – за хубавите и трудните моменти. Петър ме хвана за ръката.
– Благодаря ти, че никога не се отказа от нас – каза той тихо.

Сега често се питам: колко много жени като мен живеят с тази болка? Колко често любовта остава едностранна? И дали някога ще спрем да се борим за нечие одобрение вместо да приемем себе си такива, каквито сме?

Може ли човек да прости липсата на приемане? Или цял живот носим белезите на чуждата студенина?