„Знам, че не съм перфектен, но и ти не си това, за което мечтаех!“ – Историята на един разпадащ се брак

– Катерина, стига вече! – гласът на Александър отекна в малката ни кухня, докато аз стисках чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. – Знам, че не съм перфектен, но и ти не си това, за което мечтаех!

Тези думи ме удариха като шамар. Вече не помня за какво спорехме – за сметките, за това кой ще изхвърли боклука или за поредната му закъсняла вечеря. Всичко се беше превърнало в една безкрайна въртележка от обвинения и разочарования. Погледнах го – мъжът, когото някога обичах до полуда, сега стоеше срещу мен като непознат.

– А ти мислиш ли, че аз съм щастлива? – прошепнах, усещайки как гласът ми трепери. – Мислиш ли, че това е животът, който съм искала?

Александър въздъхна тежко и се обърна към прозореца. Навън валеше дъжд, а капките се стичаха по стъклото като сълзи. Мълчанието между нас беше по-силно от всеки вик.

Преди десет години се влюбихме лудо. Срещнахме се на студентско парти в Софийския университет. Той беше остроумен, чаровен, с онзи типичен български хумор, който ме караше да се смея до сълзи. Аз бях мечтателка – вярвах в голямата любов, в приказките и във вечните обещания. Когато ми предложи брак на Витоша, под звездите, мислех, че животът ми започва.

Но приказките свършват бързо. След сватбата дойдоха сметките, ипотеката за двустайния апартамент в „Младост“, работата до късно и безкрайните компромиси. Александър започна да се прибира все по-късно – уж заради работата в IT фирмата, но аз усещах как нещо се изплъзва между пръстите ни.

– Катя, не мога да бъда всичко за теб! – извика веднъж той, когато го попитах защо вече не говорим както преди.

– Не искам всичко – само малко внимание! Само да ме погледнеш така, както преди! – отвърнах аз със сълзи на очи.

Започнах да се чувствам невидима. Сутрин ставах първа, приготвях закуска за двама ни – макар че той рядко ядеше у дома. Работех като учителка в близкото училище и носех грижите за домакинството на плещите си. Вечерите прекарвах сама пред телевизора или с книга в ръка. Понякога си мислех: „Това ли е животът? Това ли е любовта?“

Майка ми често ми повтаряше: „Катерина, мъжете са като децата – трябва да ги глезиш.“ Но аз вече нямах сили да глезя никого. Бях уморена от компромиси и неизказани думи.

Една вечер Александър се прибра пиян. Миришеше на евтин алкохол и цигари. Погледна ме с онзи празен поглед и каза:

– Катя, не знам дали още те обичам…

Светът ми се срина. Прекарах нощта будна, втренчена в тавана. На сутринта той се държеше така, сякаш нищо не е станало. Но аз вече не можех да забравя думите му.

Започнахме да се караме за всичко – за парите, за приятелите му, които идваха у нас без предупреждение, за това кой ще гледа болната му майка на село. Всяка дреболия беше повод за скандал.

– Защо винаги трябва аз да оправям всичко? – крещях една вечер, докато миех чиниите.

– Защото ти си тази, която иска всичко да е подредено! Аз не мога да живея така! – отвърна той и тресна вратата.

Започнах да се съмнявам в себе си. Може би наистина съм прекалено взискателна? Може би очаквам твърде много? Но после си спомнях какво обещахме един на друг – да бъдем заедно „в добро и зло“.

Един ден го видях да пише съобщения на телефона си и когато го попитах с кого говори, той избухна:

– Не ти дължа обяснения! Не си ми майка!

Тогава разбрах – между нас вече няма доверие. Само руини от някогашната ни любов.

Опитахме семейна терапия. Ходихме при психолога госпожа Георгиева в квартала. Тя ни задаваше въпроси като: „Какво ви липсва един в друг?“ Аз казах: „Липсва ми онзи Александър, който ме караше да се чувствам специална.“ Той каза: „Липсва ми Катя, която не ме обвинява за всичко.“

Излязохме от кабинета по-объркани от всякога.

Скоро след това Александър започна да спи на дивана. Вечерите минаваха в тягостно мълчание. Понякога си мислех да си тръгна – да започна отначало някъде другаде. Но после ме обземаше страхът: „Ами ако никога не намеря щастието? Ами ако проблемът е в мен?“

Една сутрин той просто каза:

– Катя… не мога повече. Мисля, че е време да се разделим.

Не плаках. Не крещях. Просто кимнах и почувствах странно облекчение.

Сега седя сама в празния апартамент и слушам дъжда навън. Мисля си за всички жени като мен – които са вярвали в приказките и са останали с разбити мечти.

Дали любовта е достатъчна? Или просто сме жертви на собствените си илюзии?

Какво мислите вие? Кога трябва да спрем да се борим за една връзка и кога си заслужава да дадем още един шанс?