„Първо не харесвах снаха си“: Историята на една майка, която се научи да прощава

– Не мога да повярвам, че пак си дошла с тези мръсни обувки! – изкрещях, когато Мария прекрачи прага на нашия апартамент в Люлин. Беше неделя, а синът ми, Георги, я беше довел за пореден път на обяд. Погледнах я от глава до пети – косата ѝ беше вързана на небрежен кок, а по дънките ѝ имаше петна от боя. В този момент не можех да си представя по-неподходяща жена за сина ми.

Винаги съм си представяла, че Георги ще се ожени за някоя като Даниела – съседското момиче, което винаги поздравяваше учтиво и носеше домашни сладки на майка си. Но Мария беше всичко, което не исках: шумна, разхвърляна и с някаква странна усмивка, която сякаш се подиграваше на всичко около нея.

– Мамо, Мария работи по нов проект в университета – опита се да ме защити Георги, докато слагаха масата. – Затова е малко по-изморена напоследък.

– Проект, проект… – промърморих аз. – А кога ще се научи да уважава дома на другите?

Мария не каза нищо. Само ме погледна с онзи неин поглед – смесица от тъга и инат. Седна до Георги и започна да реже салата. Аз обаче не можех да се успокоя. Всяка нейна дума, всеки жест ме дразнеше. Как можа синът ми да избере точно нея?

С времето напрежението между нас само се засилваше. Веднъж дори се скарахме пред Георги:

– Не мислиш ли, че можеше поне веднъж да донесеш нещо за обяд? – попитах я рязко.

– Мислех, че идвам на гости при семейство, а не на изпит – отвърна тя тихо.

Георги се намеси:

– Мамо, стига! Остави я на мира!

Тогава за първи път видях как синът ми избира някой друг пред мен. Болеше ме ужасно. След този ден започнах да избягвам срещите с тях. Измислях си оправдания – болна съм, имам работа, трябва да гледам внучката на съседката.

Но Георги настояваше:

– Мамо, Мария е важна за мен. Моля те, опитай се да я опознаеш.

Една вечер той дойде сам. Седнахме на масата и той ми каза:

– Мамо, знам, че ти е трудно. Но Мария е човек с голямо сърце. Просто е различна.

– Различна? – повторих аз с горчивина. – Не мога да я разбера.

– Тя помага на децата в дома в Надежда всяка седмица. Никога не ти го е казвала, защото не иска да се хвали.

Тези думи ме удариха като гръм. Не бях знаела нищо за това. Започнах да се замислям дали не съм твърде строга към нея.

След няколко седмици Георги ме покани на изложба в центъра. Оказа се, че Мария е организирала събитие с рисунки на деца от дома. Видях я как обяснява на едно момиченце как да държи четката. Очите ѝ светеха от радост.

– Госпожо Иванова! – обърна се към мен едно от децата. – Мария ни учи да рисуваме! Тя е най-добрата!

Почувствах се засрамена от себе си. Колко пъти бях съдилa Мария само по външния ѝ вид? Колко пъти бях забравила, че истинската стойност на човека не е в чистите обувки или спретнатата коса?

На следващия обяд у дома Мария донесе домашен кекс. Седнахме заедно и този път аз започнах разговора:

– Мария, разкажи ми повече за децата от дома.

Тя се усмихна изненадано:

– Те са невероятни… Понякога имам чувството, че аз уча повече от тях, отколкото те от мен.

За първи път усетих топлина към нея. Започнах да я виждам през очите на сина си – като човек с голямо сърце и силен дух.

С времето отношенията ни се подобриха. Започнахме да готвим заедно, да споделяме истории от миналото си. Дори един ден тя ми помогна да боядисам кухнята – беше весело и шумно, но за първи път от години се чувствах истински щастлива.

Сега често си мисля: колко ли майки като мен са изпуснали шанса да опознаят истински хората до децата си? Колко често съдим прибързано?

Понякога вечер сядам сама и си задавам въпроса: „Ако бях продължила да я отблъсквам, щях ли някога да разбера колко много значи тя за нашето семейство?“ Как мислите – заслужава ли си човек да даде втори шанс на някого, когото първоначално е отхвърлил?