Обичам дядо си, но баба ми не беше добра: Изповедта на една внучка от Пловдив

„Не, няма да ти дам още една филия с лютеница!“, гласът на баба ми пронизваше въздуха в кухнята, докато аз стоях с наведена глава и стисках ръцете си зад гърба. Беше неделя сутрин, а миризмата на прясно изпечен хляб се носеше из целия апартамент в Кючук Париж. Дядо ми, Георги, седеше до прозореца и четеше „Марица“, но погледът му се стрелна към мен. „Остави детето, Мария! Нека си хапне, гладно е.“

Баба ми изсумтя и се обърна с гръб. Винаги беше така – тя беше строгата, а дядо – нежният. От малка усещах тази разлика. Дядо ме водеше в парка, купуваше ми сладолед и ме учеше да карам колело. С него се чувствах обичана. Баба ми обаче сякаш винаги беше недоволна – от мен, от мама, от целия свят.

Когато бях на осем, една вечер чух как родителите ми спорят в хола. „Не мога повече с майка ти!“, прошепна майка ми през сълзи. „Все едно не съм й дъщеря! Само критикува, само нарежда…“ Тогава разбрах, че не само аз страдам от студенината на баба Мария.

В училище често разказвах на приятелките си за дядо – как ме е научил да чета, как заедно сме гледали мачовете на „Ботев“. Но никога не споменавах баба. Срамувах се от това, че не я обичам така, както другите деца обичат своите баби. Веднъж дори излъгах пред учителката по литература, че баба ми е най-добрата готвачка и че винаги ме глези с баница. Истината беше, че тя рядко ми говореше мило.

Един ден през зимата се разболях тежко. Температурата ми не спадаше, а мама беше на работа. Баба стоеше до леглото ми и сменяше компресите на челото ми. Не каза нищо мило, но ръцете й трепереха. Видях сълза в ъгъла на окото й, която бързо избърса с престилката си. За миг си помислих, че може би ме обича по свой начин.

Годините минаваха, а дистанцията между нас оставаше. Когато станах тийнейджърка, започнах да се бунтувам. „Защо винаги си толкова строга? Защо никога не казваш нищо хубаво?“, извиках една вечер след поредната й забележка за дрехите ми. Тя само ме изгледа студено: „Животът не е лесен, момиче. По-добре да си подготвена.“

Дядо ми се опитваше да ни помири. „Мария, остави детето да бъде щастливо“, казваше тихо. Но баба сякаш имаше стена около сърцето си.

Когато завърших гимназия и трябваше да замина за София да уча, дядо ме изпрати на гарата с голяма торба с домашни сладки. Баба стоеше на прага и само кимна: „Внимавай.“ Не ме прегърна.

В София животът беше различен – свободен и шумен. Но често се улавях как търся топлината на дядо и дори понякога – студената грижа на баба. Един ден майка ми се обади разплакана: „Дядо ти е в болница.“ Върнах се веднага.

В болничната стая дядо беше слаб и блед. Държах ръката му и плаках тихо. Баба седеше до него и мълчеше. Когато той почина, светът ми се срина.

След погребението останахме сами в апартамента – аз и баба Мария. Тишината беше тежка. Тя седна срещу мен и за първи път видях колко е уморена.

– Знаеш ли – започна тя тихо – аз никога не съм знаела как да бъда майка или баба. Моята майка почина млада, баща ми беше строг… Никой не ме е учил на нежност.

– Но защо не опита? – попитах през сълзи.

– Страхувах се. Че ще сгреша, че ще ви разочаровам… Може би съм сбъркала много неща.

Тогава разбрах – понякога хората не дават любов, защото самите те никога не са я получили. Прегърнах я за първи път без страх.

Сега живея отново в Пловдив и често я посещавам. Не сме станали най-близки приятелки, но вече има топлина в думите й.

Питам се: Колко често съдим родителите си без да знаем тяхната болка? Можем ли да простим на тези, които не са знаели как да ни обичат?