Портфейлът на мъжа ми, моят затвор: Борба за свобода в замръзналия брак

– Къде си тръгнала с тази чанта? – гласът на Дамян проряза тишината в коридора, докато аз стисках дръжките на евтината си чанта така, че кокалчетата ми побеляха.

– До магазина, ще купя хляб – излъгах тихо, без да го поглеждам. Вече знаех, че ще поиска портфейла си. Винаги го правеше. Портфейлът беше неговият начин да ми напомни кой държи юздите в този дом.

– Пари? – подаде ми той портфейла си, но не го пусна веднага. Погледна ме с онзи изпитателен поглед, който ме караше да се чувствам като дете, хванато в лъжа. – Само за хляб, нали?

Кимнах. Вече не помнех кога спрях да се боря за повече. Кога спрях да искам да имам свои пари, свои мечти, свои приятели. Всичко се беше свило до този коридор, до тази чанта и до този портфейл.

Казвам се Ивана. На тридесет и осем съм, а животът ми се върти около списъци за пазаруване и броене на стотинки. Когато се омъжих за Дамян, вярвах, че любовта е достатъчна. Той беше чаровен, амбициозен, обещаваше ми свят. Но с времето светът ми се сви до стените на нашия двустаен апартамент в Люлин.

Първите години бяха хубави – или поне така си спомням. После започнаха малките забележки: „Защо пак си купила това?“, „Не ти трябват нови обувки“, „Аз работя, ти харчиш“. След раждането на дъщеря ни Мария останах вкъщи. Дамян настояваше – „Детето има нужда от теб“. Аз се съгласих, защото го обичах. Но после работата ми стана излишна, а парите – негови.

С времето започнах да усещам как се задушавам. Всяка покупка беше отчетена, всяка стотинка – преброена. Ако поисках пари за себе си – фризьор, козметик или просто кафе с приятелка – следваше скандал. „За какво ти е това?“, „Не сме милионери!“, „Виж другите жени – доволни са с по-малко.“

Веднъж опитах да говоря с майка му – леля Снежа. Надявах се на съчувствие.

– Иване, мъжът ти е добър човек. Гледа си семейството. Не всички имат такъв късмет – каза тя и ме потупа по ръката.

Късмет? Да живея като гостенка в собствения си живот? Да моля за пари за дамски превръзки?

С приятелките ми разговорите станаха редки. Те работеха, имаха свои пари, свои проблеми. Аз нямах какво да разкажа – освен за новите рецепти или поредния скандал за сметките.

Една вечер, докато Мария спеше, седнах до прозореца и гледах светлините на София. Чудех се какво би било, ако имах смелостта да напусна. Но после чувах гласа на Дамян: „Къде ще идеш? С какво ще живееш? Кой ще те вземе с дете?“

Веднъж се осмелих да му кажа:

– Дамяне, искам да работя пак. Да имам свои пари.

Той се засмя горчиво:

– За какво ти е? Не ти ли давам всичко? Или нещо не ти стига?

– Не става дума само за парите…

– А за какво тогава? За свободата ли? Свободата е лукс! Имаш дом, дете, сигурност! Много жени мечтаят за това!

Замълчах. Не можех да му обясня празнотата вътре в мен.

Минаха месеци. Всяка сутрин ставах по-уморена и по-обезверена. Мария растеше и започна да усеща напрежението вкъщи.

– Мамо, защо тате винаги ти вика? – попита ме веднъж тя.

– Просто е уморен, мило – излъгах я.

Но знаех, че лъжата не я пази. Пазеше само мен от истината.

Една вечер Дамян закъсня от работа и аз реших да изляза на разходка с Мария. Без да питам, без да моля за пари. Просто излязохме. Купих й сладолед с последните си стотинки и седнахме на пейка в парка.

– Мамо, ти щастлива ли си? – попита ме тя с невинните си очи.

Погледнах я и усетих как сълзите ми напират.

– Не знам… – прошепнах.

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото до Дамян и мислех: кога точно изгубих себе си? Кога позволих портфейлът му да стане моят затвор?

На следващия ден тайно започнах да търся работа онлайн. Писах на стара приятелка – Елица – която имаше малък магазин за ръчно изработени бижута.

– Елице, имаш ли нужда от помощ? Мога да работя няколко часа на ден…

Тя веднага ми върна съобщение:

– Разбира се! Ела утре! Ще измислим нещо!

Сърцето ми биеше лудо от страх и надежда едновременно.

Когато казах на Дамян, той избухна:

– Не съм съгласен! Кой ще гледа Мария? Какво ще кажат хората?

– Хората няма да живеят моя живот! – извиках за първи път от години.

Той ме гледаше невярващо. Може би за първи път видя жената в мен, а не просто домакинята.

Започнах работа при Елица. Първите дни бяха трудни – чувствах се виновна, уплашена… но и свободна. С всеки изкаран лев усещах как малко по малко си връщам себе си.

Дамян не прие лесно промяната. Скандалите зачестиха, но вече не мълчах. За първи път от години чувствах достойнство.

Сега стоя пред прозореца с чаша чай и гледам как Мария рисува на масата. Знам, че битката не е приключила. Но вече не съм сама срещу себе си.

Понякога се питам: Колко жени като мен живеят в затвора на нечий портфейл? Колко от нас ще намерят сили да отключат вратата?