Затворих очи пред изневярата му – докато не паднах на улицата и не разбрах кой наистина е до мен

– Мамо, пак ли ще стоиш до прозореца и ще го чакаш? – гласът на дъщеря ми Виктория проряза тишината в хола като нож. Не отговорих веднага. Стиснах чашата с чай, сякаш от нея зависеше животът ми, и се загледах в светлините на София, които трептяха в дъжда.

– Той пак закъснява, нали? – Виктория се приближи, седна до мен и сложи ръка върху рамото ми. Усетих топлината ѝ, но не можех да я погледна в очите. Ако го направех, щях да се разплача.

– Може би има работа… – прошепнах, макар че и двете знаехме истината. От години знаех. Мирослав, моят съпруг, вече не беше онзи човек, когото обичах. Вечерите му бяха заети с „работни срещи“, телефонът му винаги беше с обърнат екран надолу, а парфюмът по ризите му не беше моят.

Първият път, когато го усетих, беше преди пет години. Тогава още вярвах, че всичко ще се оправи. Че ако си затворя очите, бурята ще отмине. Но бурята само растеше.

– Мамо, ти заслужаваш повече – Виктория прошепна тихо. – Не трябва да търпиш това.

– Не разбираш… – отвърнах. – Семейството е всичко. Трябва да сме заедно.

Тя въздъхна тежко и излезе от стаята. Останах сама с мислите си и с празния стол отсреща.

На следващия ден всичко се промени. Беше студено утро през март. Бързах към пазара с торбите в ръце, мислейки за вечерята – какво ще приготвя, дали Мирослав ще се прибере навреме, дали ще усетя отново онзи чужд парфюм. Не видях леда на тротоара. Паднах тежко, главата ми удари бордюра и светът потъна в мрак.

Събудих се в болницата с превързана глава и болка по цялото тяло. До мен седеше Виктория – очите ѝ подпухнали от плач, ръцете ѝ стискаха моята длан.

– Мамо! – извика тя през сълзи. – Толкова се уплаших!

– Къде е баща ти? – попитах с пресъхнало гърло.

Виктория сведе поглед.

– Обадих му се веднага… Каза, че има важна среща и ще дойде по-късно.

Сърцето ми се сви. През следващите три дни в болницата до мен беше само дъщеря ми. Тя ми носеше вода, сменяше ми чаршафите, четеше ми книги и ме държеше за ръка нощем, когато болката не ми даваше да заспя. Мирослав дойде веднъж – за десет минути. Донесе цветя и шоколадови бонбони, целуна ме по челото и каза: „Ще се оправиш бързо, нали?“ После си тръгна с бързи крачки и повече не го видях.

В онези дълги нощи в болничната стая започнах да си задавам въпроси, които години наред избягвах. Защо търпя? Защо се преструвам? Защо жертвам себе си за човек, който отдавна е избрал друг живот?

Виктория беше до мен през цялото време. Виждах как расте болката ѝ от това, че майка ѝ страда заради някой, който не го заслужава. Една вечер тя седна до леглото ми и каза:

– Мамо, ти си силна жена. Винаги си била пример за мен. Но сега виждам как се чупиш малко по малко… Не искам да те загубя така.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Прегърнах я силно и за първи път си позволих да бъда слаба пред нея.

След изписването ми от болницата Мирослав се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Вечерите му пак бяха „заети“, а аз вече не можех да го гледам без гняв и разочарование.

Една вечер събрах смелостта си.

– Мирославе, трябва да поговорим – казах твърдо.

Той вдигна поглед от телефона си с досада.

– Какво има пак?

– Знам всичко – изрекох тихо. – Знам за другата жена. Знам отдавна. Но повече няма да търпя.

Той замълча за миг, после само сви рамене.

– Ако това те прави щастлива… – каза студено.

– Не ме прави щастлива – отвърнах аз. – Но вече не мога да живея в лъжа.

Тази нощ спах сама за първи път от години. И въпреки болката усещах странно облекчение.

Минаха месеци. Разделихме се тихо – без скандали, без драми пред хората. Само аз и Виктория останахме заедно в малкия ни апартамент в „Люлин“. Трудно беше – финансово, емоционално… Но всяка сутрин се будех с усещането, че мога да дишам свободно.

Сега понякога стоя до прозореца и гледам светлините на града. Понякога ме боли за изгубените години, понякога се питам дали можех да постъпя по друг начин. Но когато Виктория ме прегърне и ми каже: „Гордея се с теб“, знам, че съм направила правилния избор.

Понякога си мисля: Колко още жени живеят като мен – със затворени очи пред истината? И кога ще намерят сили да ги отворят?