Продадох дома си за сина си – и изгубих всичко

– Петре, пак ли си взел пари от чекмеджето ми? – гласът ми трепереше, докато държах празния портфейл в ръка. Синът ми стоеше срещу мен, с наведена глава и ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на якето. Беше късен ноемврийски следобед, а в стаята миришеше на студ и отчаяние.

– Мамо, ще ти върна всичко. Само този път… – прошепна той, без да ме погледне.

Петър беше моят единствен син. След смъртта на баща му, когато беше едва на петнадесет, останахме сами в старата ни къща в покрайнините на Пловдив. Работех като медицинска сестра в болницата, а вечерите прекарвахме двамата пред телевизора. Мислех, че сме близки. Мислех, че знам всичко за него.

Първите признаци ги пропуснах – изчезващи пари, странни обаждания късно вечер, нови приятели с празни погледи. Когато разбрах, че Петър има дългове, вече беше късно. Беше се увлякъл по хазарта – спортни залози, ротативки, карти. Веднъж го намерих да плаче в кухнята: „Мамо, не мога да спра. Помогни ми.“

Седмици наред се опитвах да го измъкна – говорих с психолози, водих го на срещи с терапевти. Но дълговете растяха. Един ден пред вратата ни се появиха двама мъже с кожени якета и студени очи.

– Или плащате до края на седмицата, или ще има последствия – каза единият и тресна вратата след себе си.

Тогава взех решението. Продадох къщата ни – дома, който строихме с баща му тухла по тухла. Всичко – спомените от детството на Петър, снимките по стените, градината с розите на дядо му – остана зад гърба ми. С парите изплатих дълговете му. Останахме в малка гарсониера под наем.

Петър обеща да започне начисто. Намери работа в склад за мебели. Първите месеци беше друг човек – ставаше рано, носеше ми цветя за именния ден, вечеряхме заедно. Започнах да вярвам, че всичко ще се оправи.

Но хазартът е като болест – тихо се връща и разяжда всичко по пътя си. Една вечер се прибрах и го намерих да рови из шкафовете.

– Трябва ми малко пари за заплата… Ще ги върна! – гласът му беше отчаян.

– Петре, пак ли? – извиках аз. – Какво още трябва да загубя?

Той ме погледна с онзи празен поглед, който вече познавах твърде добре.

– Не знам как да спра… Мамо, страх ме е.

Седнах на леглото и заплаках. За първи път не го прегърнах. За първи път усетих гняв към собственото си дете.

Минаха месеци. Парите свършиха. Петър напусна работа и започна да изчезва с дни. Понякога се връщаше пребит или пиян. Съседите започнаха да шушукат зад гърба ми: „Гледай я тая Мария – синът ѝ пак е направил беля.“

Една сутрин получих писмо от агенцията за недвижими имоти: новият собственик на къщата ни искаше да я ремонтира и молеше да си взема последните вещи от мазето. Отидох сама. Влязох в празната къща – стените бяха голи, подът прашен. Седнах на стълбите и се разплаках като дете.

Вечерта Петър се прибра тихо.

– Мамо… – започна той.

– Не знам какво повече мога да направя за теб – казах аз с пресипнал глас. – Дадох ти всичко. Дома ни, спестяванията си, доверието си… А ти?

Той седна до мен и за първи път от години ме прегърна силно.

– Извинявай… Не заслужаваш това.

Не знам дали някога ще му простя напълно. Не знам дали ще намеря сили да започна отначало без дом и без илюзии. Но знам едно: майчината любов може да бъде безгранична – но понякога тя е нож с две остриета.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли пак да жертвам всичко за Петър? Или щях да го оставя сам да понесе последствията? Къде свършва любовта и започва самоунищожението?