Любов отвъд белезите: Историята на Даниел и Мария

– Не мога да гледам повече! – изкрещя майка ми, когато ме видя да държа ръката на Мария в болничната стая. – Даниеле, какво си мислиш? Тази жена никога няма да бъде същата!

Стиснах още по-силно пръстите ѝ, усещайки студената ѝ длан. Очите ѝ бяха затворени, лицето ѝ – превързано, а по бузата ѝ се стичаше сълза. В този момент разбрах, че няма връщане назад. Обичах Мария такава, каквато беше – с всичките ѝ белези и болка.

Всичко започна преди две години в Пловдив. Работех като сервитьор в малко кафене до Стария град. Мария идваше често – винаги с книга в ръка, винаги усмихната. Един ден я попитах защо чете толкова много. Усмихна се и каза: „Книгите са моят начин да избягам от реалността.“ Тогава не знаех колко истина има в тези думи.

Започнахме да излизаме. Беше пролет, а Пловдив ухаеше на липи. Влюбих се в нея – в смеха ѝ, в начина, по който гледаше света. Родителите ми я харесаха, особено баща ми, който винаги казваше: „Това момиче има нещо специално.“

Всичко се промени онази нощ през декември. Беше късно, валеше сняг. Мария се прибираше от работа, когато един пиян шофьор я блъсна на пешеходната пътека. Телефонът ми звънна в два през нощта. „Даниеле, Мария е в болницата…“, гласът на сестра ѝ трепереше.

Когато я видях за първи път след катастрофата, не можах да сдържа сълзите си. Лекарите казаха, че ще оцелее, но лицето ѝ беше обезобразено, а лявата ѝ ръка – парализирана. Прекарах седмици до леглото ѝ, четях ѝ любимите ѝ книги и ѝ разказвах за света навън.

– Защо още си тук? – прошепна тя една вечер, когато мислеше, че спя.
– Защото те обичам – отвърнах тихо.
– Не заслужавам това… – очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Заслужаваш всичко. И ще ти го дам.

След изписването започна истинската битка. Хората ни гледаха странно по улиците. Съседите шушукаха зад гърба ни. Майка ми настояваше да я оставя: „Даниеле, ти си млад! Можеш да имаш всяка!“ Но аз вече бях направил своя избор.

Мария се затвори в себе си. Не искаше да излиза, не искаше да вижда никого. Веднъж я намерих пред огледалото – плачеше безутешно.
– Виж ме! Коя съм аз сега? Как можеш да ме обичаш?
– Ти си жената, в която се влюбих – отвърнах и я прегърнах силно.

Минаха месеци. Започнахме да ходим на рехабилитация за ръката ѝ. Всяка сутрин я карах до болницата с колелото си – тя седеше отзад и се смееше на опитите ми да балансирам по паветата.

Един ден ѝ предложих брак. Беше на хълма Бунарджика, под паметника на Альоша. Държах малка кутийка с пръстен и треперех от страх.
– Мария, ще се омъжиш ли за мен?
Тя ме погледна дълго, после прошепна: „Да… ако обещаеш никога да не ме оставиш.“
– Обещавам.

Сватбата ни беше скромна – само най-близките приятели и роднини. Майка ми не дойде. Баща ми стоеше до мен и ми каза: „Горд съм с теб, сине.“

Първите години бяха трудни. Мария имаше депресии, понякога не ставаше от леглото с дни. Аз работех на две места – през деня в кафенето, вечер като охрана в един склад. Парите не стигаха, но никога не се оплаквахме.

След две години Мария забременя. Бяхме щастливи и уплашени едновременно. Когато се роди дъщеря ни Елица, плаках от радост. Гледах как Мария я държи с треперещи ръце и си мислех: „Това е чудо.“

С времето хората свикнаха с нас. Съседите започнаха да ни поздравяват отново. Дори майка ми дойде един ден и донесе супа за Мария.
– Може би сгреших… – прошепна тя и прегърна внучката си.

Сега сме четирима – след Елица се роди и малкият Борислав. Живеем скромно, но сме щастливи. Белезите на Мария са все още там, но вече никой не ги забелязва – нито тя, нито аз, нито децата ни.

Понякога вечер сядам до прозореца и си мисля за всичко преживяно. Дали щях да имам смелостта да остана до Мария, ако знаех колко ще е трудно? Дали любовта е достатъчна да победи страха и предразсъдъците?

А вие какво бихте направили? Щяхте ли да останете до човека, когото обичате, въпреки всичко?