„Аз съм в майчинство, не безплатна бавачка“: Историята на една майка между дълга и границите

„Деси, ти си вкъщи цял ден, какъв ти е проблемът да гледаш и малкия на Мария? Тя се връща на работа, а ти така или иначе си в майчинство.“

Гласът на Петър, мъжа ми, отеква в малката ни кухня, докато аз се опитвам да успокоя плачещата ни дъщеря. В този момент усещам как гневът ми се надига – не защото не обичам племенника си, а защото никой не разбира какво означава да си майка на две малки деца и да се бориш с безсъние, тревоги и самота.

„Петре, не съм бавачка! Имам си две ръце и две деца. Не мога да поема още едно!“, изкрещявам, а гласът ми трепери от умора. Той ме гледа с онзи поглед – сякаш съм егоистка.

Мария, сестра му, стои до вратата с надежда в очите. „Деси, моля те… Само за няколко месеца. Няма кой друг. Майка ни е болна, а частна детегледачка е скъпа.“

В този момент се чувствам притисната в ъгъла. Знам какво ще кажат всички – „Семейството е над всичко“, „Така е при нас, помагаме си“. Но кой ще помогне на мен? Кой ще ме попита дали мога?

Вечерта лежа будна до бебето и слушам как Петър тихо диша до мен. В главата ми се въртят думи като „дълг“, „жертва“, „майчинство“. Спомням си как майка ми винаги казваше: „Жената трябва да е силна, да носи всичко на гърба си.“ Но аз вече не мога. Не искам да бъда поредната изтощена майка, която забравя коя е.

На следващия ден Мария идва с малкия Иван. Стои на прага с торба памперси и очи пълни със сълзи. „Деси… ако не ти е удобно…“

Поглеждам я и усещам как гневът ми се смесва със съжаление. Знам колко й е трудно – мъжът й работи в чужбина, тя сама се оправя с всичко. Но аз също съм сама през деня. Никой не вижда моите битки.

„Мария, не мога да поема още едно дете. Едвам се справям с моите. Не е честно към мен или към децата ми“, казвам тихо.

Тя ме гледа разочаровано. „Значи няма на кого да разчитам…“

След като тръгва, Петър избухва: „Това е семейството ми! Как можа да й откажеш? Ти не си такава!“

„А каква съм? Робиня? Аз съм майка, но и човек!“, отвръщам през сълзи.

Дните минават в напрежение. Петър почти не ми говори. Мария избягва да ми звъни. Чувствам се виновна и ядосана едновременно. В кварталната градинка другите майки шушукат: „Деси отказала на Мария…“

Една вечер майка ми идва на гости. Сяда до мен и ме хваща за ръката.

„Деси, знам колко ти е тежко. Но трябва да пазиш себе си. Ако ти паднеш, кой ще гледа твоите деца?“

Тези думи ме карат да се замисля. Защо винаги жените трябва да поемат всичко? Защо никой не пита мъжете дали могат да помогнат?

След седмица Мария намира жена от селото – баба Пенка – която се съгласява да гледа Иван за малко пари. Петър постепенно омеква. Вижда колко съм изтощена.

Една сутрин той ми носи кафе в леглото и казва: „Извинявай… Не разбирах колко ти е трудно.“

Прегръщам го и усещам как тежестта малко по малко се вдига от раменете ми.

Но въпросът остава: Кога ще спрем да очакваме жените да са безкрайно търпеливи и жертвоготовни? Кога ще започнем да уважаваме границите им?

Понякога се питам: Ако аз не се погрижа за себе си, кой ще го направи? А вие как бихте постъпили на мое място?