Никой не можа да доведе внука за уикенда, но една изненадваща визита промени всичко: Емоционалната одисея на един баща

– Татко, този уикенд няма да можем да ти доведем Мартин. Извинявай, но и двамата с Мария сме затрупани с работа, а и малкият е настинал… – Гласът на сина ми, Димитър, трепереше по телефона, но аз усещах повече неудобство, отколкото съжаление.

Стиснах слушалката по-силно, сякаш така можех да задържа думите му по-дълго. Вече трети пореден уикенд никой не можеше да ми доведе внука. Къщата беше тиха, а часовникът тиктакаше като подигравка. Жена ми, Катя, почина преди две години и оттогава Мартин беше единствената светлина в живота ми. Всяка негова усмивка, всяка негова пакост ме връщаше към времето, когато Димитър беше малък – когато още имахме мечти и надежди.

– Разбирам, сине. Пази го и се обади, ако има нещо – казах тихо и затворих.

Останах сам в кухнята, загледан в празната чаша чай. Спомних си как преди години Катя настояваше да се сближа повече със сина ни. „Не бъди толкова строг, Петре! Децата растат бързо, после ще съжаляваш…“ Но аз все бях зает – работа, ремонти, грижи. Сега вече нямаше кого да гушна вечер. Само снимката на Катя на шкафа ми напомняше за топлината ѝ.

Вечерта се опитах да се разсея с телевизия, но всеки филм ми се струваше кух. Излязох на балкона – кварталът беше притихнал, само някъде далеч лаеше куче. Помислих си: „Дали не сбърках някъде? Дали не отблъснах Димитър с прекалената си строгост? Защо сега той избягва да ми довежда Мартин?“

На сутринта звънецът иззвъня рязко. Не очаквах никого. Отворих вратата и пред мен стоеше Мария – снаха ми. Беше пребледняла и държеше Мартин за ръка.

– Здравейте, татко Петре… Може ли да поговорим?

Поканих ги вътре. Мартин веднага се затича към стаята си – моята бивша работилница, която бях превърнал в детски кът за него. Мария седна срещу мен и дълго мълча.

– Знам, че Димитър ви каза, че Мартин е болен… Не е вярно. Просто… той не искаше да ви го доведе този уикенд. Скараха се с вас миналия месец и още е обиден.

Почувствах как кръвта ми нахлува в лицето. Спомних си последния ни разговор – бях му казал, че не възпитава Мартин както трябва, че детето е разглезено. Той избухна: „Ти винаги си знаел всичко най-добре! Затова майка ми страдаше цял живот!“ После тресна телефона.

– Мария… Аз… Не знаех, че е толкова зле между нас.

Тя ме погледна със сълзи в очите:

– Димитър ви обича, но не може да преглътне гордостта си. А Мартин ви чака всяка седмица. Питаше ме защо дядо не идва вече.

В този момент чухме смях от стаята – Мартин беше намерил старите ми влакчета и ги подреждаше по пода.

– Дядо! Ела да видиш!

Сълзите напълниха очите ми. Отидох при него и го прегърнах силно. Толкова силно, че той се засмя:

– Дядо, ще ме смачкаш!

Мария ни гледаше от вратата:

– Ще го оставя при вас този уикенд. Може би ще поговорите с Димитър? Аз ще му кажа къде е Мартин.

След като тя си тръгна, прекарахме целия ден с Мартин – строихме кули от лего, разхождахме се в парка, ядохме сладолед въпреки студа. Вечерта той заспа до мен на дивана, а аз го гледах и си мислех: „Колко малко му трябва на човек да бъде щастлив…“

На следващата сутрин телефонът иззвъня. Беше Димитър.

– Татко… Благодаря ти, че прие Мартин. Мария ми каза всичко. Извинявай за миналия път… Просто понякога ми е трудно да говоря с теб.

Гласът му беше тих и уморен.

– Сине… И аз съжалявам. Може би бях твърде строг баща. Но те обичам – теб и семейството ти.

Настъпи дълга пауза.

– Да поговорим довечера? Ще дойда да взема Мартин и ще остана за вечеря.

Този уикенд промени всичко. За първи път от години вечеряхме тримата – аз, синът ми и внукът ми. Говорихме открито за миналото, за грешките си, за това какво ни липсва.

Сега често се питам: „Колко семейства като нашето страдат от гордостта и недоизказаните думи? Колко време ще изгубим още в мълчание?“