Защо баба вече не идва? История за тишината, която боли

– Мамо, кога ще дойде баба? – гласът на малката Мария отекна в кухнята, докато бърках супата. Погледнах я, а очите ѝ бяха пълни с надежда, която не можех да оправдая. Зад гърба ѝ брат ѝ Петър подреждаше кубчетата си, но и той наостри уши за отговора.

– Скоро, миличка – излъгах тихо, усещайки как гърлото ми се стяга. Не знаех какво друго да кажа. Вече шест месеца баба им – майката на съпруга ми Димитър – не беше прекрачвала прага ни. А живееше само на три преки от нас, в същия квартал в Пловдив. Преди идваше почти всеки ден – носеше топли банички, разказваше приказки, смееше се с децата. Сега – тишина.

Вечерта, когато децата заспаха, седнах до Димитър на дивана. Телевизорът бучеше някакъв сериал, но никой не го гледаше. Той въздъхна тежко.

– Пак ли питаха за майка ми? – попита той, без да ме поглежда.

– Всеки ден. Не мога повече да ги лъжа, Мите. Какво става? Защо тя не идва? Какво сме направили?

Той замълча дълго. После каза:

– Не знам. Опитах се да говоря с нея. Все казва, че е заета, че не се чувства добре… Но знаеш я – ако искаше, щеше да дойде.

– Може би е заради онази кавга преди Коледа? – прошепнах. Спомних си как се скарахме заради това дали децата трябва да ходят на уроци по пиано или не. Тя настояваше, че е излишно, че трябва да ги оставим да играят навън като всички деца. Аз държах на своето. Гласовете ни се повишиха, а Димитър се намеси едва когато вече беше късно.

– Не знам… – повтори той. – Но не може заради това да спре да вижда внуците си.

Тишината между нас беше като стена. Всяка вечер я усещах по-дебела и по-студена.

На следващия ден Мария донесе рисунка – тя и Петър държат ръцете на баба си пред люляковия храст в двора ѝ.

– Ще ѝ я дадеш ли? – попита ме с надежда.

Погалих я по косата.

– Ще опитам, миличка.

Стиснах рисунката в чантата си цял ден на работа. Вечерта събрах смелост и тръгнах към блока на свекърва ми – баба Станка. Сърцето ми биеше лудо. Натиснах звънеца и зачаках.

Вратата се отвори бавно. Тя стоеше отсреща – по-слаба, с посивели коси и уморени очи.

– Здравей, Ивана – каза сухо.

– Здравейте… Донесох ви нещо от децата.

Подадох ѝ рисунката. Тя я разгледа дълго, после очите ѝ се насълзиха.

– Липсват ми… – прошепна тя едва чуто.

– Защо тогава не идвате? Те ви чакат всеки ден…

Тя въздъхна и ме покани вътре. Апартаментът беше тих и подреден както винаги. Седнахме една срещу друга на масата в кухнята.

– Не знам какво да правя… – започна тя. – Чувствам се ненужна тук. Вие си имате семейство, свои правила… Когато се опитам да помогна или кажа нещо, все едно ви преча.

Погледнах я изненадано.

– Никога не сме искали да ви изключим… Просто понякога имаме различни виждания…

– Знам – прекъсна ме тя. – Но ти си майката. Аз съм само баба. И когато спорим пред децата… чувствам се виновна, че ги обърквам.

Замълчахме дълго. После тя добави:

– А и… откакто почина баща им… Понякога самотата ме задушава. Не искам да ви натоварвам с моите болки.

Очите ми се напълниха със сълзи.

– Но ние имаме нужда от вас! Децата ви обичат! Аз… аз също имам нужда от помощ понякога…

Тя се усмихна тъжно.

– Мислех, че вече не ме искате около вас…

Поклатих глава.

– Моля ви… върнете се при нас. Нека опитаме отново. Ще говоря с Димитър, ще внимаваме повече как говорим пред децата… Само не изчезвайте така…

Тя стисна ръката ми през масата.

– Добре… Ще опитам.

Когато излязох от апартамента ѝ, сякаш огромен товар падна от плещите ми. Вкъщи Мария ме посрещна на вратата:

– Видя ли баба? Какво каза?

Усмихнах се през сълзи:

– Скоро ще дойде, миличка. Обеща ми.

Седнах на леглото до спящия Петър и го погалих по главата. Замислих се колко лесно е тишината да ни раздели и колко трудно е понякога да кажем „липсваш ми“ или „имам нужда от теб“.

Дали всички семейства преминават през такива моменти? Защо толкова често забравяме колко важни са малките жестове и думите? Може би ако говорехме повече един с друг, щяхме по-рядко да се губим в тишината…