Никой не искаше да приеме сина ми: Един баща и неговата тиха болка

– Не мога повече, тате! – гласът на Даниел трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи. Стоеше пред мен, стиснал юмруци, сякаш се бореше с целия свят. Беше късна есен, вятърът блъскаше прозорците на малкия ни апартамент в Люлин, а аз усещах как нещо необратимо се случва между нас.

Даниел беше на двадесет и две. От малък беше различен – затворен, чувствителен, често неразбран от другите деца. В училище го отбягваха, а учителите казваха: „Вашият син има нужда от повече дисциплина, господин Георгиев.“ Но аз виждах болката зад мълчанието му. Майка му, Мария, си тръгна, когато той беше на шест. Остана само снимката ѝ на шкафа и едно писмо, което никога не събрах смелост да прочета докрай.

С годините Даниел ставаше все по-затворен. Опитвах се да го приближа – водех го на риболов край Искъра, карахме колела в парка „Западен“, но между нас винаги стоеше невидима стена. Когато завърши гимназията, отказа да учи по-нататък. „Не искам да съм като всички останали“, каза ми една вечер. „Те не ме разбират.“

Скоро след това започнаха проблемите. Полицията го доведе вкъщи заради дребна кражба – няколко шоколада от кварталния магазин. Съседите започнаха да шушукат: „Георгиевият син пак е направил беля.“ Приятелите ми се отдръпнаха един по един. Дори брат ми Петър спря да идва на гости. „Не мога да си позволя моите деца да се влияят от Даниел“, каза ми веднъж на вратата.

Останахме сами – аз и синът ми. Работех като шофьор на автобус, сменях нощни и дневни смени, за да покрия сметките. Вечерите прекарвахме в мълчание – той пред компютъра си, аз пред телевизора. Понякога се опитвах да заговоря:

– Как мина денят ти?
– Нищо особено.
– Искаш ли да излезем?
– Не.

Една вечер го намерих седнал на пода в кухнята, с глава между коленете. До него лежеше празна бутилка ракия. Сърцето ми се сви – не знаех как да му помогна. Опитах се да говоря с него:

– Дани, кажи ми какво те мъчи. Аз съм тук.
– Ти не разбираш! Никой не ме иска! Дори ти!

Тези думи ме пронизаха като нож. Как можех да му докажа обратното? На следващия ден потърсих помощ – звъннах на психоложката от училището му, но тя само въздъхна: „Трябва сам да поиска помощ.“ Опитах се да говоря с роднините – леля му отказа категорично: „Не мога да го взема при мен. Имам свои проблеми.“

Даниел започна да изчезва за дни. Връщаше се мълчалив, с празен поглед. Веднъж го намерих в парка до блока, обграден от група момчета. Когато ме видя, избяга. Вечерта ме попита:

– Ако изчезна завинаги, ще ти е по-леко ли?
– Никога! Ти си всичко, което имам.

Но думите ми не стигаха до него. С времето разбрах – никой не искаше да приеме сина ми. Не приятели, не роднини, не обществото. Всички предпочитаха да гледат настрани.

Една сутрин получих обаждане от болницата – Даниел беше приет след опит за самоубийство. Светът ми рухна. Седях до леглото му и държах ръката му:

– Прости ми, че не успях да те спася.

Той отвори очи и прошепна:

– Просто бъди до мен.

След този ден започнахме отначало – малки стъпки: разходки в парка, разговори за миналото, посещения при психолог. Не беше лесно – хората продължаваха да ни отбягват, но вече не бяхме сами един за друг.

Понякога се чудя – къде сбърках? Можех ли да направя повече? Защо обществото ни е толкова жестоко към различните? Има ли надежда за хора като нас?

А вие какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да се борите или щяхте да се предадете?