Дъщеря ни изчезна, а години по-късно остави детето си на прага ни: Къде сбъркахме?

— Кой е по това време? — прошепнах на съпруга си Иван, докато дъждът блъскаше по прозорците и звънецът на вратата пронизваше нощта. Беше три след полунощ. Сърцето ми биеше лудо, а в гърлото ми заседна буца страх. Иван стана пръв, хвана ме за ръката и заедно отворихме вратата.

На прага стоеше малко момиченце, мокро до кости, с огромни кафяви очи. До нея — само една раница и плик с бележка. Нямаше никой друг. Дъщеря ни Мария… нея я нямаше. Само внучката ни, която никога не бях виждала.

— Бабо… — прошепна тя, а гласът ѝ беше толкова тих, че едва я чух. — Мамо каза да остана тук…

Сграбчих я в прегръдките си, усещайки как трепери. Иван стоеше като вкаменен. Не можех да повярвам. Мария… нашата Мария, която изчезна преди шест години, без следа, без обяснение, без сбогом. Тогава бяхме сигурни, че нещо ужасно се е случило. Претърсихме цяла София, полицията ни гледаше със съжаление, а съседите шушукаха зад гърба ни. С времето болката се превърна в тиха вина и безкрайни въпроси: Къде сбъркахме? Защо избяга? Какво не видяхме?

Сега на прага ни стоеше нейното дете.

Внесохме момиченцето вътре. Свалих мокрите ѝ дрехи и я завих с одеяло. Казваше се Елица — име, което никога не бях чувала в нашето семейство. Погледнах бележката — почеркът на Мария: „Мамо, татко, моля ви, погрижете се за Елица. Не мога повече. Ще ви потърся, когато мога.“

Иван седна на стола и зарови лице в ръцете си.

— Как можа да ни го причини? — прошепна той. — Какво сме ѝ направили?

Не знаех какво да кажа. В мен бушуваха гняв, страх и вина. Прегърнах Елица по-силно и се опитах да не плача пред нея.

На следващата сутрин започнаха въпросите. Елица беше мълчалива, гледаше ме с огромните си очи и само кимаше или поклащаше глава. Не знаеше къде е майка ѝ, не знаеше къде са били последните дни. Само повтаряше: „Мама каза да слушам баба.“

С Иван се карахме тихо вечерта:

— Трябва да уведомим полицията! — настоя той.
— И какво ще им кажем? Че дъщеря ни пак е изчезнала? Че е изоставила детето си? — отвърнах аз с треперещ глас.
— Не можем да крием това! — гневеше се той.
— Ами ако Мария е в опасност? Ако някой я преследва? — прошепнах аз.

Вината ме разяждаше отвътре. Спомнях си последния ни разговор с Мария преди да изчезне. Бяхме се скарали заради новия ѝ приятел — Петър, момче от квартала, което не харесвахме. Беше буен, безработен, с лоша слава. Казах ѝ ужасни думи: „Докато живея, няма да те оставя с него!“ Тя избяга през сълзи и повече не се върна.

Години наред си повтарях тази сцена. Може би ако бях по-мека… Ако бях слушала повече… Ако не бях толкова строга…

Сега трябваше да бъда майка отново — този път на внучката си.

Първите дни бяха тежки. Елица плачеше нощем и викаше „мамо“ насън. Не ядеше почти нищо. Иван се затвори в себе си и започна да пие повече от обикновено. Аз се опитвах да бъда силна — водех Елица на училище, готвех любимите ѝ ястия (макар че не знаех кои са), четях ѝ приказки вечер.

Съседите започнаха да питат:

— Това чие дете е?
— Къде е Мария?
— Какво ще правите сега?

Лъжите ми тежаха все повече. Казвах им, че Мария работи в чужбина и е оставила детето временно при нас. Но всички усещаха истината.

Една вечер Елица дойде при мен с малка снимка в ръка.

— Бабо, това е мама и аз… Кога ще се върне мама?

Не знаех какво да кажа. Прегърнах я и заплаках заедно с нея.

Минаха месеци. Елица започна да свиква с нас. Усмихваше се повече, рисуваше красиви картини на мама и баба под едно дърво. Иван постепенно спря да пие толкова много и започна да я води на разходки в парка.

Но аз не можех да спра да мисля за Мария. Всяка вечер гледах телефона си с надежда за обаждане или съобщение. Всяка непозната кола пред блока ме караше да треперя.

Един ден получих писмо по пощата — без подател:

„Мамо, прости ми. Не можех повече да живея така — между вас и Петър, между страха и любовта си към Елица. Трябваше да избера кое е най-добро за нея. Знам, че ще я обичате повече от всичко. Моля те, не ме търси още…“

Седях на кухненската маса със свито сърце и четях писмото отново и отново.

— Иван… тя ни моли за прошка…
— А ние можем ли да ѝ простим? — попита той тихо.

Вечерта седнах до леглото на Елица и я погалих по косата.

— Бабо… мама ще се върне ли някога?
— Надявам се, мило мое… Надявам се…

Сега живея между вината и надеждата. Питам се всеки ден: Къде сбъркахме като родители? Можем ли някога да простим напълно — на себе си и на Мария? А вие бихте ли могли?