Писмото, което разтърси дома ми: Когато майчината обич се превръща в бреме

– Не мога да повярвам, че го направи! – изкрещях, размахвайки писмото пред лицето на Иван. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше като лудо. Беше обикновен вторник, децата тъкмо се прибираха от училище, а аз приготвях мусака в кухнята. Иван влезе тихо, остави плика на масата и ме погледна с онзи поглед, който винаги ме кара да се тревожа.

– Какво има? – попитах го, усещайки как нещо тежко виси във въздуха.

– Това е от майка ти… – каза той тихо и се отдръпна.

Отворих писмото с треперещи пръсти. Почеркът ѝ беше същият – строг, ъгловат, сякаш всяка буква е изписана с гняв. „Дъще, знам, че не сме били близки, но сега имам нужда от помощ. Пенсията ми не стига. Моля те за издръжка.“

В този момент сякаш целият ми живот се върна като на лента. Спомних си студените вечери в панелката ни в Люлин, когато тя ме наказваше да стоя гладна, защото съм закъсняла от училище. Спомних си как никога не ме прегърна, как винаги бях виновна за всичко – за развода ѝ с баща ми, за нейните неуспехи, за това, че съм момиче, а не момче.

– Какво ще правиш? – попита Иван внимателно.

– Не знам… – прошепнах и усетих как сълзите напират в очите ми.

Вечерта седяхме мълчаливо на масата. Децата усещаха напрежението и не смееха да говорят. След като ги сложихме да спят, Иван седна до мен.

– Знам колко ти е тежко – каза той. – Но ако не ѝ помогнеш, ще се чувстваш ли по-добре?

– Не знам! – избухнах. – Тя никога не е била майка за мен! Защо сега трябва да бъда дъщеря за нея?

– Защото си по-добра от нея – прошепна той и ме прегърна.

През следващите дни не можех да спя. В главата ми се въртяха стари спомени – как майка ми ме наричаше „безполезна“, как ме караше да чистя цялата къща, докато тя гледаше телевизия. Спомних си как на бала ми не дойде, защото „нямала пари за рокля“, а после разбрах, че е била на кафе с приятелки.

Обадих се на брат ми Петър. Той живее в Пловдив и рядко се чуваме.

– Здрасти, Пете… Получи ли писмо от мама?

– Да… – въздъхна той. – И на мен ми иска пари. Но аз нямам възможност. Ти си по-близо до София, може би ще е по-лесно за теб…

– Защо винаги аз? – попитах ядосано.

– Защото ти винаги си била по-силната – каза той и затвори.

Седмица по-късно майка ми ми се обади. Гласът ѝ беше уморен, но все така студен.

– Ще помогнеш ли или не? – попита директно.

– Мамо… – започнах аз, но думите заседнаха в гърлото ми. – Ти никога не си ме подкрепяла. Защо очакваш сега аз да те подкрепя?

– Защото съм ти майка! – изсъска тя. – Това е твой дълг!

– А твоят дълг към мен? Кога беше майка за мен?

Настъпи тишина. После тя затвори.

В следващите дни започнах да се чудя дали аз съм лош човек. Дали съм длъжна да простя? Дали трябва да жертвам спокойствието на семейството си заради жена, която никога не ме е обичала истински?

Една вечер седнах с Иван на балкона. Гледах светлините на София и усещах как въздухът тежи от неизказани думи.

– Ако помогна на майка ми, ще предам себе си. Ако не ѝ помогна, ще се чувствам виновна цял живот…

– Може би трябва да намериш начин да помогнеш, без да позволяваш да те наранява повече – каза Иван тихо.

Реших да ѝ изпращам малка сума всеки месец, но без да очаквам благодарност или промяна. Просто заради себе си – за да знам, че съм направила това, което смятам за правилно.

Майка ми прие парите без дума на благодарност. Но аз вече не чаках нищо от нея. Научих се да прощавам без да забравям и да поставям граници там, където любовта се превръща в бреме.

Понякога се питам: Дали сме длъжни да даваме всичко на родителите си само защото са ни дали живот? Или имаме право да защитим себе си и своето щастие? Как бихте постъпили вие?