Тежестта на вината: Майка ми, брат ми и моето бягство от дома

— Как можа да го оставиш сам, Мария? Как можа? — гласът на майка ми пронизваше стените на малката ни кухня в Пловдив. Чиниите трепереха в ръцете ми, а сърцето ми се свиваше като мокра кърпа. Брат ми, Даниел, лежеше в стаята си — отново с висока температура, отново с онзи кашлящ звук, който ме караше да се будя нощем и да се чудя дали ще го чуя да диша на сутринта.

— Не съм го оставила, мамо! Просто трябваше да отида на работа. Ако не работя, няма да има пари за лекарствата му! — гласът ми беше тих, почти прошепнат, но тя не слушаше. Никога не слушаше.

— Пари? Пари ли са ти по-важни от брат ти? — очите ѝ горяха с онзи познат огън, който ме беше изгарял цял живот. — Когато аз бях на твоята възраст, се отказах от всичко заради вас! А ти? Ти мислиш само за себе си!

В този момент усетих как нещо се чупи вътре в мен. Не беше първият път, когато ме обвиняваше. Но този път беше различно. Бях уморена. Уморена от вина, от страх, от това да бъда винаги виновната дъщеря.

Излязох на балкона и запалих цигара — навик, който мразех у себе си, но който ми даваше някакво усещане за контрол. Гледах към панелките отсреща и си представях какво ли е да живееш в някой друг апартамент, с някое друго семейство. Дали там майките също крещят така? Дали и там дъщерите се давят във вина?

— Мария! Върни се веднага! — майка ми излезе на балкона след мен. — Не мисли, че ще избягаш от отговорностите си!

— Не бягам — отвърнах тихо. — Просто… не мога повече.

Тя ме изгледа така, сякаш съм я предала. Може би наистина я предавах. Но кой беше предал мен?

Вечерта Даниел ме повика при себе си.

— Миме… — гласът му беше слаб. — Не се карайте заради мен.

— Не е твоя вина — казах и го погалих по косата. — Просто… понякога мама забравя, че и аз съм човек.

— Знам… — прошепна той. — Но ти си силна. По-силна от нея.

Сълзите ми потекоха безшумно. Даниел винаги беше този, който виждаше истината зад фасадата на нашето семейство.

Седмици наред живеехме в напрежение. Майка ми ставаше все по-озлобена, а аз все по-отчаяна. Всяка сутрин се будех с мисълта: „Днес ще издържа още малко.“ Но всяка вечер усещах как силите ме напускат.

Една нощ, след поредния скандал, просто събрах няколко дрехи в раницата си и излязох. Вървях по празните улици на града, докато краката ми не отказаха да ме носят. Седнах на една пейка до реката и заплаках като дете.

На сутринта се обадих на приятелката си Ива.

— Идвам при теб. Не мога повече у дома.

— Ела веднага! — каза тя без да пита нищо повече.

В апартамента на Ива за пръв път от години спах спокойно. Но вината не ме напусна. Майка ми звъня безброй пъти, после започна да пише съобщения: „Как можа да ни изоставиш?“, „Даниел има нужда от теб!“, „Аз съм сама!“ Накрая я блокирах. Ръцете ми трепереха, когато го направих.

Даниел ми пишеше тайно: „Добре съм. Не се връщай, ако ще страдаш пак.“ Тези думи ме убиваха и спасяваха едновременно.

Започнах нова работа в малко кафене близо до центъра. Собственичката, леля Станка, беше строга, но справедлива жена. Виждаше болката в очите ми и понякога просто ми подаваше чаша чай с думите: „Всичко минава, момиче. И това ще мине.“

Но нищо не минаваше напълно. Всяка вечер преди да заспя, чувах гласа на майка ми: „Как можа?“ Виждах лицето на Даниел — бледо и уморено.

Един ден срещнах майка ми на пазара. Погледна ме така, сякаш съм чужда.

— Не очаквай прошка — каза тя студено.

— Не я искам вече — отвърнах тихо.

Тръгнах си със свито сърце. Знаех, че никога няма да бъда достатъчно добра за нея.

Сега живея сама в малък апартамент под наем. Понякога Даниел идва при мен за уикенда и двамата гледаме стари филми и ядем пуканки. Майка ни не говори с мен вече година.

Питам се: Кога вината престава да бъде тежест? Кога имаме право да изберем себе си пред семейството? Може ли някой някога да прости истински?