Как се опитах да държа далеч нежеланите роднини, които съсипваха всяко семейно събиране

– Пак ли те са дошли? – прошепна майка ми, докато гледаше през прозореца към двора, където чичо Стефан и леля Мария вече разтоварваха торбите си от багажника на старата си Лада. Беше Великден, а аз усещах как гневът ми кипи още преди да съм отворил вратата.

Това беше третият път за последните шест месеца, когато те се появяваха без покана на нашите семейни празници. Първия път се опитах да не обръщам внимание – все пак, роднини сме. Втория път вече започнах да се дразня, защото леля Мария не спря да критикува всичко – от салатата на майка до това как съм облечен. Но този път… този път вече не можех да го преглътна.

Влязоха с гръм и трясък, сякаш са у дома си. Чичо Стефан размаха ръце:
– Ей, как сте бе, хора! Кой ще ми сипе една ракия?

Майка ми се усмихна насила, а баща ми само въздъхна и се скри в кухнята. Аз останах в хола, наблюдавайки как леля Мария вече подреждаше масата по свой вкус, местеше чиниите и мърмореше:
– Ама как може така да сложите яйцата? Трябва да са по средата!

Сестра ми Ива ме погледна отчаяно. Знаех, че и тя е на ръба. От години тези двама души превръщаха всяко наше събиране в изпитание за нервите ни. Винаги идваха без предупреждение, винаги с претенции и винаги си тръгваха последни.

След обяда, докато всички се бяха разпръснали из къщата, отидох при майка ми.
– Не мога повече така – казах тихо. – Всяко събиране се превръща в кошмар. Защо не им кажем просто да не идват без покана?

Майка ми сви рамене:
– Знаеш как е… Роднини са ни. Ако им кажем нещо, ще стане скандал. После цялата рода ще говори.

Точно това ме влудяваше – тази българска склонност да търпим всичко в името на „да не се изложим пред хората“. Но аз вече не можех да го понасям.

На следващия ден взех решение. Щях да говоря с тях. Не грубо, но ясно. Изчаках следващия празник – рождения ден на баща ми. Този път им изпратих съобщение:
„Здравейте, чичо Стефан и леля Мария! Този път празнуваме само в тесен семеен кръг. Ще ви се обадим друг път да се видим.“

Сърцето ми биеше лудо, докато чаках отговор. Дойде след час:
„Аха, значи вече не сме ви семейство? Добре, разбрахме.“

Майка ми беше разстроена.
– Как можа така? Ще ни намразят! Ще кажат на всички!

Баща ми обаче ме потупа по рамото:
– Понякога трябва някой да сложи граници. Добре направи.

Но нещата не свършиха дотук. След седмица чичо Стефан звънна на вратата ни. Беше сам. Влезе без поздрав и седна тежко на стола в кухнята.
– Какво става с вас? Какво сме ви направили? – гласът му беше едновременно обиден и нападателен.
– Просто искахме малко спокойствие – казах аз тихо. – Не може всеки път да идвате без предупреждение и да се държите така, сякаш всичко ви принадлежи.

Той ме изгледа дълго.
– Вие младите нищо не разбирате от семейство. Навремето всички бяхме заедно, никой не броеше кой кога идва или си тръгва.

– Времената се промениха – отвърнах аз. – Имаме нужда от лично пространство.

Той стана рязко.
– Добре. Щом така искате…

След този разговор минаха месеци без да ги видим или чуем. Майка ми страдаше тихо, сестра ми беше облекчена, а баща ми сякаш се гордееше с мен. Но аз… аз се чувствах виновен и облекчен едновременно.

На Коледа получихме картичка: „Весели празници! Надяваме се някой ден пак да сме заедно.“

Седнах до прозореца с чаша чай и се загледах в снега навън. Мислех си – заслужаваше ли си всичко това? По-добре ли е да имаш мир у дома, но студенина в рода? Или трябва да търпиш всичко в името на „семейството“?

Понякога се чудя: Дали някога ще намерим баланса между личното щастие и семейната сплотеност? Или винаги ще живеем между двете крайности?