Когато любовта се превърна в дълг: Историята на една съпруга между обичта и отчаянието

— Не, не, не! — извиках, когато чух глухия трясък от двора. Хвърлих парцала, с който бършех масата, и изтичах навън. Там, до стария орех, лежеше Петър — моят Петър, някога силен като скала, сега сгърчен и безпомощен. Очите му бяха широко отворени, а по челото му се стичаше пот. — Не мога да стана, Мария… Не усещам краката си.

В този миг светът ми се срина. Сякаш някой издърпа килима изпод краката ми и аз паднах в бездната на страха. Извиках линейка, ръцете ми трепереха, а сърцето ми блъскаше в гърдите като лудо. Докато чакахме, държах ръката му и шепнех: — Всичко ще се оправи, ще видиш…

Но не се оправи. След седмици в болницата, след безброй изследвания и лекари, диагнозата беше безмилостна: гръбначен мозък увреден, парализа от кръста надолу. Върнахме се у дома — но това вече не беше нашият дом. Беше болница с мирис на лекарства и тишина, натежала от неизказани думи.

Първите дни бяха кошмар. Петър не говореше, гледаше през прозореца към двора, където някога копаеше градината и поправяше оградата. Аз се опитвах да бъда силна — сменях му памперсите, миех го, хранех го с лъжица. Но нощем плачех тихо в банята, за да не ме чуе.

— Защо на нас? — питах се. — Как ще издържа? Как ще го гледам цял живот?

Дъщеря ни Ива идваше всяка събота с внучката. Опитваше се да помага, но работата й в София не й позволяваше да остане дълго. — Мамо, трябва да мислим за болногледачка — каза тя веднъж тихо. — Не можеш сама…

— Не мога да го дам на чужд човек! — избухнах. — Това е баща ти! Моят мъж! Обещахме си „в добро и зло“!

Ива въздъхна и ме прегърна. Знам, че е права. Но не мога да го оставя.

С времето умората започна да ме изяжда отвътре. Всяка сутрин ставах преди изгрев, за да му приготвя закуска и да му помогна с тоалета. Гърбът ме болеше от носене и навеждане. Понякога усещах как гневът ме залива — защо всичко падна върху мен? Къде са приятелите ни? Къде са роднините?

Една вечер, докато му сменях чаршафите, Петър прошепна:
— Мария… Прости ми.

Погледнах го изненадано.
— За какво?
— Че ти отнех живота… Че те вързах тук… Ако можех… бих си тръгнал…

Сълзите ми рукнаха. Хванах ръката му и я притиснах до бузата си.
— Не говори така! Ти си моят живот! Без теб… аз съм никой.

Но дълбоко в себе си знаех — вече не бях съпруга. Бях болногледачка. Любовта ни се беше превърнала в дълг и жертва.

Съседките започнаха да шушукат зад гърба ми:
— Горката Мария… Съвсем се е стопила.
— Да го даде в дом! Какво ще се мъчи?

Понякога ги чувах през прозореца и гневът ме разяждаше. Не знаят какво е да гледаш човека, когото обичаш, как угасва ден след ден. Не знаят какво е да се усмихваш през сълзи и да казваш „Добре съм“, когато вътре крещиш от болка.

Една сутрин Ива ме намери разплакана над мивката.
— Мамо… Не можеш така. Ще се разболееш.
— А какво да правя? Да го оставя?
— Не… Но трябва да мислиш и за себе си.

Тези думи ме преследват нощем. Мога ли да мисля за себе си? Имам ли право?

Понякога си спомням първите ни години — как танцувахме на площада на селския празник, как Петър ме носеше на ръце през прага на къщата ни. Сега аз го нося — всеки ден, всяка минута.

Веднъж той ме погледна с онзи стар пламък в очите:
— Мария… Ако можех пак да стана… бих те завел на море. Помниш ли?
— Помня — усмихнах се през сълзи. — Може би някой ден…

Но знам, че този ден няма да дойде.

Вечерите са най-тежки. Когато всичко утихне и останем само двамата — аз до леглото му, той със затворени очи. Понякога си мисля: „Колко още ще издържа? Колко още ще мога да бъда всичко за него?“

Но после го поглеждам — този човек, с когото съм споделила живота си, радостите и болките, и знам: не мога да го оставя.

Дали любовта е жертва? Или просто дълг? А може би е и двете? Кажете ми — какво бихте направили на мое място?