Когато миналото не иска да си тръгне: Как новата приятелка на бившия ми съпруг преобърна живота ми

– Не можеш да вземеш Никола този уикенд, Елена. Деси не се чувства добре, а и той трябва да свиква с новата обстановка – гласът на Петър беше студен, почти непознат. Стоях пред входната врата на апартамента им, с чанта в ръка и букет от любимите цветя на Никола. Сърцето ми биеше лудо в гърдите, а в ушите ми кънтяха думите му.

– Петре, моля те… Обещах му. Той ме чака – опитах се да запазя гласа си спокоен, но усещах как сълзите напират.

Десислава се появи зад гърба му, с ръце скръстени на гърдите и изкуствена усмивка.

– Елена, ти си толкова драматична. Никола има нужда от стабилност. Не можеш да го дърпаш насам-натам всеки път, когато ти хрумне.

Петър кимна утвърдително, сякаш тя беше адвокатът му, а не просто новата му приятелка. В този момент разбрах – вече не съм част от семейството им. Вратата се затвори пред лицето ми и останах сама на стълбището, с букет цветя и разбито сърце.

Преди година всичко беше различно. Петър и аз се разведохме след дълги месеци на караници и недоразумения. Мислех си, че най-трудното е зад гърба ми – че ще можем да бъдем родители на Никола, без да се нараняваме взаимно. Но тогава в живота му се появи Десислава – млада, амбициозна жена с усмивка като от реклама и поглед, който не търпи конкуренция.

Първите месеци след развода бяха тежки. Никола плачеше всяка вечер и ме питаше кога татко ще се върне. Опитвах се да му обясня, че любовта понякога свършва, но родителите остават завинаги. Всяка неделя го водех при Петър, а той го посрещаше с подаръци и обещания за нов живот. Когато Десислава започна да живее с тях, нещата се промениха. Изведнъж започнах да получавам странни съобщения от нея – уж загрижени за Никола, но винаги с нотка на обвинение:

„Може би трябва да ограничиш сладкото, което му даваш.“
„Никола каза, че си плакала пред него. Това не е добре за детето.“
„Моля те, не го настройвай срещу баща му.“

В началото ги игнорирах. Казвах си, че е несигурна и ще свикне с ролята си. Но скоро Петър започна да повтаря същите думи. Започнаха спорове за всичко – от училището на Никола до това какви дрехи носи. Веднъж дори ми каза:

– Деси е по-добра майка от теб. Поне не плаши детето с истерии.

Това ме удари като шамар. Аз ли бях истеричната? Аз ли бях лошата майка? Започнах да се съмнявам във всичко – в решенията си, в любовта си към Никола, дори в собствената си стойност.

Майка ми ме гледаше със съчувствие, но и с укор:

– Трябваше да се бориш повече за брака си. Сега виждаш ли какво става?

Сестра ми пък беше категорична:

– Не им позволявай да ти вземат детето! Борба до край!

Но аз нямах сили за битки. Всяка среща с Петър беше като разпит. Всяко обаждане от Десислава – като нова рана.

Една вечер Никола дойде при мен със свити рамене:

– Мамо, Деси каза, че ако те слушам много, татко ще се ядоса и няма да ме обича.

Светът ми рухна. Прегърнах го силно и му обещах, че никога няма да го оставя. Но как да го защитя от интригите на възрастните?

Започнах да търся помощ – говорих с психолог, консултирах се с адвокат. Разбрах колко много майки са минали по този път – борба за родителски права, манипулации от страна на новите партньори, отчуждаване от собственото дете.

Един ден получих писмо от училището – Никола бил неспокоен, затворен в себе си. Класната ме извика на разговор:

– Г-жо Георгиева, синът ви има нужда от стабилност и спокойствие. Моля ви, опитайте се да изгладите отношенията с баща му.

Но как? Когато всяка моя дума се обръща срещу мен? Когато Десислава ме изкарва чудовище пред всички?

Реших да говоря открито с Петър:

– Петре, моля те… Това е нашият син. Не позволявай на никого да ни разделя.

Той ме погледна уморено:

– Деси просто иска най-доброто за Никола. Ти винаги търсиш вина в другите.

В този момент разбрах – загубила съм битката за него като мъж, но не и като баща на детето ни. Трябваше да намеря сили да продължа напред – заради Никола.

Започнах да прекарвам повече време с него – разходки в парка, игри у дома, разговори преди лягане. Опитвах се да му покажа, че любовта ми е безусловна и вечна.

С времето Никола започна пак да се усмихва. Но белезите останаха – страхът му да не изгуби някой от нас, несигурността дали е достатъчно добър.

Често се питам: Колко майки са принудени да се борят за децата си след развода? Колко деца страдат между амбициите и ревността на възрастните?

Понякога нощем лежа будна и си мисля: Ще мога ли някога пак да бъда спокойна майка? Или миналото винаги ще ме преследва?

А вие как бихте постъпили на мое място? Какво бихте казали на една майка, която всеки ден трябва да доказва любовта си към детето си?