Мамо, нека продадем къщата – една история за дом, семейство и предателство

– Мамо, трябва да поговорим сериозно. – Гласът на Мария трепери, но очите ѝ са твърди като камък. Седя на кухненската маса, пръстите ми се впиват в чашата с чай. Петър стои до нея, ръцете му са скръстени, а погледът – студен. Въздухът между нас е тежък, почти лепкав.

– Какво има? – питам, макар че вече усещам бурята.

– Мислим, че е време да продадеш къщата. Да си вземеш хубав апартамент – по-лесно ще ти е, по-евтино. А с останалите пари… ние ще можем да си купим жилище. – Мария говори бързо, сякаш се страхува да не избягам.

В този миг светът ми се срива. Къщата ни в Княжево не е просто тухли и керемиди. Тук съм израснала, тук се ожених за Иван, тук отгледах Мария. Всяка стая пази спомен – първият рожден ден на Мария, последната Коледа с Иван, миризмата на прясно изпечен хляб в неделя сутрин.

– Това ли е идеята на Петър? – прошепвам, а гласът ми трепери.

– Не е само негова… – Мария се опитва да ме погледне в очите, но не успява.

Петър се намесва:
– Госпожо Елена, нека бъдем реалисти. Къщата е стара, трудно се поддържа. Вие сте сама. А ние с Мария чакаме дете – имаме нужда от собствен дом.

– Но това е моят дом! – избухвам. Сълзите напират, но ги преглъщам. – Как можете да искате такова нещо?

Мария мълчи. Виждам вина в очите ѝ, но и решителност. Знам я – когато си науми нещо, трудно се отказва.

Вечерта не мога да заспя. Обикалям из стаите – пипам стария скрин на баба, снимките по стените, люлеещия стол на Иван до прозореца. Чувствам се като призрак в собствения си живот.

На следващия ден Мария идва сама.
– Мамо, моля те… Разбери ни. Всички мои приятелки вече имат апартаменти. Само ние още живеем под наем. Петър ме притиска… А и ти ще си по-добре в ново жилище.

– По-добре ли? Без градина? Без розите на татко ти? Без спомените?

– Спомените са в сърцето ти, мамо. Не в стените.

– Не разбираш… – прошепвам и усещам как гласът ми се къса.

Дните минават в напрежение. Петър идва все по-често, оглежда къщата като брокер. Един ден дори довежда някакъв непознат мъж:
– Това е Георги от агенцията. Ще направи оценка.

– Не съм казала „да“! – извиквам.

Мария ме гледа умолително:
– Мамо…

Вечерта звъня на сестра ми Катя във Варна.
– Катя, те искат да продам къщата! Казват, че ще ми е по-лесно в апартамент…

Катя въздъхва:
– Ели, това си е твое решение. Но помисли добре – ще си сама в някакъв блок сред непознати хора…

Сълзите ми текат без спиране. Спомням си Иван – как винаги казваше: „Този дом ще остане за Мария.“ А сега тя иска да го продаде…

След седмица Мария идва с договор за предварителна продажба.
– Мамо, само подпиши тук… Всичко ще уредим ние.

Гледам я и не я познавам. Кога стана толкова чужда? Кога парите станаха по-важни от дома?

Излизам в градината. Сядам до розите на Иван и плача като дете. Съседката леля Пенка ме вижда:
– Елена, какво става?

Разказвам ѝ всичко. Тя ме прегръща:
– Не им позволявай! Домът ти е всичко! Ако го дадеш, ще изгубиш себе си…

Връщам се вътре и намирам Мария и Петър да спорят тихо:
– Не можеш да я насилиш! – шепне Мария.
– Ако не продаде сега, ще изпуснем добрата цена! – отвръща Петър.

Влизам при тях:
– Няма да продам! Това е моят дом! Ако искате апартамент – намерете начин сами!

Петър излиза ядосан. Мария остава:
– Мамо… Прости ми…

Прегръщам я през сълзи:
– Обичам те, но не мога да дам всичко заради вашите мечти.

Седмици наред не ми говорят. Чувствам се виновна и самотна. Но всяка сутрин излизам в градината и усещам мириса на розите. Знам, че съм постъпила правилно.

Понякога се чудя: Кога децата ни спират да виждат дома като дом? Дали някога ще ми простят? Или аз на тях?

Кажете ми… Вие бихте ли продали дома си заради децата? Или има неща, които не се купуват с пари?