Петдесетият ми рожден ден – когато казах „не“ на семейството

– Какво значи това, че няма да празнуваме заедно? – Гласът на майка ми трепереше по телефона, сякаш току-що ѝ бях съобщила, че се отказвам от фамилията си.

Стоях до прозореца в малката кухня на панелката ни в Люлин, гледах как дъждът се стича по стъклото, и усещах как гърдите ми се свиват. Петдесет години. Петдесет години, в които винаги съм била „дъщерята на мама“, „съпругата на Георги“, „майката на Ива и Стефан“. Никога просто Мария. А сега, когато най-накрая реших да си подаря един ден само за себе си, светът около мен се разпадаше.

– Мамо, моля те, нека този път да е различно. Искам да бъда сама. Или поне… не искам голямата трапеза, не искам роднини, не искам шумотевица. – Гласът ми беше тих, но твърд. За първи път не се извинявах.

– Ти не си добре! – изсъска тя. – Какво ще кажат хората? Как ще погледна леля ти Пенка в очите? А Георги? Той знае ли?

Георги знаеше. И не беше доволен.

– Мария, това е традиция! – каза ми вечерта, докато ядеше мълчаливо супата си. – Майка ми вече е приготвила списък с гостите. Децата чакат тортата. Не можеш просто така да…

– Мога – прекъснах го. – И ще го направя.

Мълчание. Само тракането на лъжицата му по чинията. После той стана, остави всичко в мивката и излезе от кухнята. Чух как затваря вратата на спалнята ни по-силно от обикновено.

Седнах сама на масата. Погледнах снимките по стената – сватбената ни снимка, първата Коледа с Ива, абитуриентската на Стефан. На всяка една от тях аз съм там, усмихната, но винаги някак на заден план. Винаги някой друг е в центъра.

Сутринта на рождения ми ден започна с тишина. Георги беше станал рано и беше излязъл. Децата ми писаха по Viber: „Честит рожден ден, мамо! Ще дойдем довечера!“ Отговорих им кратко: „Днес ще съм навън. Ще се чуем утре.“

Облякох любимата си синя рокля – онази, която никога не нося, защото „не е подходяща за семейни събирания“. Излязох навън и тръгнах към центъра. Вървях дълго под ситния дъжд, без чадър. Купих си кафе от малкото кафене до НДК и седнах на пейка в парка. За първи път от години не бързах за никъде.

Телефонът ми звъня непрекъснато – майка ми, свекърва ми, Георги, Ива, Стефан. Не вдигах. Пуснах си музика в слушалките и гледах как хората минават покрай мен – непознати, свободни, без очаквания към мен.

Следобед отидох сама на кино – нещо, което винаги съм искала да направя, но никога не съм имала „правото“. След филма си купих парче торта от сладкарницата на „Графа“ и седнах сама на маса до прозореца. Вдишвах аромата на кафе и шоколад и усещах как нещо тежко се разтапя вътре в мен.

Вечерта се прибрах у дома. Вратата беше заключена отвътре – Георги беше там. Влязох тихо.

– Къде беше? – попита той без да ме погледне.

– Навън. Празнувах рождения си ден.

– Само? – Гласът му беше пълен с упрек.

– Да. Само аз.

Той въздъхна тежко.

– Майка ти плака по телефона. Свекърва ти също. Децата са обидени.

– Знам – казах тихо. – Но този ден беше за мен.

Той ме погледна за първи път от дни.

– И струваше ли си?

Погледнах го право в очите.

– Да. Струваше си всяка минута.

Той замълча. После стана и излезе от стаята.

Останах сама в тъмната кухня. Слушах дъжда по прозореца и усещах как сълзите ми се стичат по бузите – от облекчение или от болка, не знам.

На следващия ден телефонът ми пак звъня цял ден. Майка ми ме нарече егоистка. Свекърва ми каза, че съм срам за фамилията им. Децата не ми говореха цяла седмица.

Но аз бях спокойна. За първи път от петдесет години знаех коя съм и защо го правя.

Седмица по-късно Ива дойде при мен.

– Мамо… – каза тя тихо. – Може ли да поговорим?

Поканих я вътре. Седнахме една срещу друга на масата.

– Разбрах те – прошепна тя след дълга пауза. – Понякога и аз имам нужда да избягам от всички… Просто никога не съм мислила, че ти ще го направиш първа.

Усмихнах се през сълзи.

– Може би е време всички да започнем да мислим първо за себе си понякога…

Сега често се питам: Кога загубихме правото да бъдем просто себе си? И колко струва тази свобода в едно българско семейство?