„Искам развод.“ – Мигът, който преобърна живота ми

„Искам развод.“

Думите му паднаха като чук върху масата между нас. Беше вторник вечер, навън валеше ситен дъжд, а аз тъкмо бях сложила супата на масата. Георги не ме погледна в очите. Просто седеше срещу мен, стиснал лъжицата така, че кокалчетата му побеляха. Дъщеря ни Мария беше в стаята си и учеше за контролното по математика. В този миг времето спря.

„Какво каза?“ – прошепнах, сякаш ако го кажа по-силно, думите ще станат още по-истински.

„Искам развод, Елена. Не мога повече. Изморих се.“

В главата ми се завъртяха хиляди мисли. Шестнадесет години заедно – толкова много спомени, толкова много битки и победи, толкова много сълзи и смях. Как така изведнъж всичко приключва? Какво съм пропуснала? Кога се отдалечихме толкова много?

„Георги, моля те… Поне ми кажи защо. Дължиш ми това.“

Той въздъхна тежко и най-накрая ме погледна. В очите му имаше умора, но и нещо друго – вина.

„Не е само заради теб. Аз… Аз се запознах с друга жена. Не исках да стане така, но… С нея се чувствам жив.“

Сърцето ми се сви. Изневяра. Всичко си дойде на мястото – късните работни вечери, внезапните командировки, студенината в леглото ни. И все пак не можех да повярвам.

„И какво ще кажеш на Мария? Че баща ѝ я изоставя заради друга?“

Георги замълча. Знаех, че го боли, но болката в мен беше по-силна.

След онази вечер всичко се промени. Вкъщи цареше тишина, която режеше като нож. Мария усещаше напрежението, макар че се опитвах да я предпазя. Една вечер я чух да плаче в стаята си. Влязох тихо и я прегърнах.

„Мамо, татко ще си тръгне ли?“ – попита тя с треперещ глас.

„Не знам, мило мое… Но каквото и да стане, аз винаги ще съм до теб.“

Думите на майка ми отекваха в главата ми: „Елена, никога не позволявай на никого да ти отнеме достойнството.“ Тя беше преживяла същото преди години, когато баща ми напусна семейството ни заради друга жена. Тогава бях дете и не разбирах защо майка ми плаче всяка вечер. Сега разбирах.

Дните минаваха бавно. Георги започна да спи в хола. Понякога го чувах да говори по телефона тихо през нощта. Един ден го хванах да пише съобщение с усмивка на лицето – усмивка, която отдавна не бях виждала.

„Това ли е? Толкова ли струвах за теб?“ – избухнах аз.

Той се опита да ме прегърне, но аз го отблъснах.

„Не ме докосвай! Не заслужаваш!“

Започнах да ходя на работа с подути очи. Колежките ми шушукаха зад гърба ми – явно слуховете вече се носеха из офиса. Само приятелката ми Даниела ме подкрепяше истински.

„Ели, не си сама. Ще минеш през това. Мисли за Мария.“

Но как да мисля за нея, когато едва дишах? Всяка вечер се борех със себе си – дали да простя, дали да се боря за брака ни или просто да пусна Георги да си тръгне.

Една вечер седнахме тримата на масата – аз, Георги и Мария. Той изглеждаше решен.

„Мария, татко ще се изнесе за известно време… Но винаги ще те обича.“

Дъщеря ни избухна в сълзи и избяга в стаята си. Аз останах безмълвна.

След няколко дни Георги си събра багажа и излезе от дома ни без да се обърне назад. Вратата хлопна тежко – сякаш сложи край на цяла епоха от живота ми.

Първите седмици бяха ад. Всичко в къщата ми напомняше за него – чашата му за кафе, старата му риза на стола, любимият му парфюм в банята. Плаках всяка вечер, докато Мария спеше.

Но постепенно започнах да усещам някаква странна свобода. Започнах да излизам повече с приятелки, записах се на курс по рисуване – нещо, което винаги съм искала да правя. Мария също започна да се усмихва по-често.

Един ден Георги дойде да я вземе за уикенда. Видях го на прага – изглеждаше уморен и по-стар.

„Елена… Съжалявам.“

Погледнах го право в очите.

„Не на мен трябва да се извиняваш.“

Той кимна и прегърна Мария.

Сега, година по-късно, все още боли понякога. Но вече знам, че мога да живея без него. Научих се да ценя себе си и да бъда силна заради дъщеря си.

Понякога се питам: Колко струва едно семейство? И кога трябва да спреш да се бориш за него? Какво бихте направили вие?