Майчината лъжа: Как останах без пари и доверие

– Мамо, сигурна ли си, че няма друг начин? – гласът ми трепереше, докато държах телефона, а в корема ми се въртеше топка от страх и вина.

– Димитре, докторът каза, че трябва да се оперирам възможно най-скоро. Знаеш, че нямам такива пари – чу се глухият ѝ глас от другата страна. – Ако можеш да ми помогнеш…

Седях на кухненската маса в малкия апартамент в Люлин, стиснал листа с банковите условия. Беше огромна сума за мен – 18 000 лева. Но това беше майка ми. Тя ме беше отгледала сама, жертвала всичко за мен. Как да ѝ откажа?

Подписах документите с трепереща ръка. Усетих тежестта на дълга още преди да съм получил парите. Но си казах: „Ще се справя. За нея го правя.“

Дадох ѝ парите в брой. Тя ме прегърна силно, очите ѝ бяха влажни.

– Благодаря ти, сине! Ще ти се отплатя някой ден, ще видиш!

Минаха седмици. Обаждах ѝ се често, питах я как е, кога ще е операцията. Всеки път получавах различен отговор: „Още чакам дата“, „Докторът е в отпуск“, „Трябва да направя още изследвания“.

Една вечер, докато превеждах поредната вноска по кредита, видях снимка във Facebook. Майка ми – с нова прическа, слънчеви очила и широка усмивка – позираше на яхта край Несебър. До нея – нейната приятелка Мария и още две жени, които не познавах.

Сърцето ми се сви. Превъртах снимките – плажове, ресторанти, шопинг по морето. Под всяка снимка – десетки коментари: „Браво, Галя! Най-накрая си поживя!“, „Изглеждаш страхотно!“. А аз? Аз броях стотинките си за хляб и салам.

Вечерта ѝ звъннах. Гласът ми беше леден:

– Мамо, къде си?

– Ами… На гости съм на Мария във Варна – излъга тя.

– Не си във Варна. Виждам снимките ти от Несебър. С парите за операцията ли си там?

Настъпи тишина. После тя избухна:

– Не разбираш! Цял живот съм работила като вол! За първи път реших да направя нещо за себе си! Не можех повече да чакам… Операцията може да почака!

– А аз? Аз ще плащам този кредит години наред! Защо ме излъга?

– Не те излъгах! Просто… не ти казах всичко.

Затворих телефона с треперещи ръце. Седнах на пода и заплаках като дете. Чувствах се предаден, ограбен не само финансово, а и емоционално.

Следващите месеци бяха ад. Работех на две места – през деня в склад, вечер като охрана в мола. Приятелката ми Ива ме напусна: „Не мога повече да живея с твоите проблеми и дългове!“ Баща ми – когото не бях виждал от години – разбра за случилото се и ми писа: „Такава е майка ти… Винаги мисли първо за себе си.“

Опитах се да говоря с нея отново. Този път очи в очи.

– Мамо, защо? Защо не ми каза истината?

Тя стоеше срещу мен в малката кухня, ръцете ѝ трепереха.

– Страхувах се, че няма да ме разбереш. Всички години съм мислила само за теб. Исках веднъж да почувствам свобода… Да забравя болките, грижите…

– А аз? Аз какво да правя сега? Дълговете са на мое име!

– Ще ти помагам! Ще започна допълнителна работа…

Но тя не започна нищо допълнително. След морето изпадна в депресия, затвори се вкъщи и спря да говори с приятелките си. Аз изплащах кредита сам.

Семейството ни се разпадна още повече. Роднините ни шушукаха зад гърба ни: „Виж го Димитър – майка му го изигра!“. На работа колегите ми гледаха със съжаление.

Понякога нощем лежа буден и се чудя: Кога доверието между хората стана толкова крехко? Защо най-близките ни могат да ни наранят най-дълбоко?

Днес все още изплащам последните вноски по онзи кредит. Майка ми е по-тиха от всякога. Говорим си рядко – сякаш между нас има невидима стена.

Понякога си мисля: Можем ли някога да простим истински на тези, които са ни предали? Или белезите остават завинаги?

Как бихте постъпили вие на мое място? Може ли доверието да се възстанови след такава лъжа?