„Купи си сам хляб и си сготви – писна ми!” – Историята на една жена, която каза „стига” на мъжа си, отказал да порасне
„Купи си сам хляб и си сготви – писна ми!” – думите излетяха от устата ми като куршум, докато хвърлях черпака в мивката. Петър ме гледаше с широко отворени очи, сякаш не можеше да повярва, че точно аз – неговата тиха, всеотдайна жена – съм способна на такова нещо. В този момент кухнята ни в панелката в Люлин се изпълни с тишина, по-тежка от олово.
„Какво ти става, Мария? Пак ли си в лошо настроение?” – опита се да се пошегува той, но гласът му трепереше. Не му отговорих веднага. Гледах го – мъжът, с когото съм прекарала двайсет години. Мъжът, който никога не е сменил крушка, не е измил чиния, не е попитал как съм след тежък ден. Мъжът, който всяка вечер очакваше топла супа и изгладена риза, сякаш това е даденост.
„Не съм в лошо настроение. Просто съм уморена. Уморена съм да правя всичко сама. Уморена съм да се чувствам като прислужница в собствения си дом.”
Петър млъкна. За първи път от години не намери какво да каже. Дъщеря ни Ива, която беше на 16 и се опитваше да се скрие зад телефона си, ме погледна с изненада. „Мамо… всичко наред ли е?”
„Не, Иве. Не е наред. Искам всички да чуете – от днес нататък няма да готвя и чистя сама. Ако някой иска вечеря – да си я направи. Ако някой иска чисти дрехи – има пералня.”
Петър стана рязко от масата и тресна вратата на спалнята. Ива остана безмълвна. Аз седнах на стола и се разплаках – не от слабост, а от облекчение. Най-накрая бях казала истината.
Тази вечер не спах. Чувах как Петър се върти в леглото до мен, но не каза нищо. На сутринта стана по-рано от обикновено и излезе без закуска. Не ме погледна дори.
В следващите дни вкъщи цареше студена война. Петър не говореше с мен, а Ива се опитваше да бъде невидима. Кухнята беше разхвърляна, чиниите се трупаха в мивката. Никой не готвеше. Аз също не отстъпих.
На третия ден Петър се прибра с торба банички от кварталната фурна и ги метна на масата.
„Това ли ще ядем вече? Банички и сух хляб?”
„Яж каквото искаш”, отвърнах спокойно.
Той ме изгледа с презрение:
„Това ли ти е семейната грижа? Да оставиш мъжа си гладен?”
Почувствах как гневът ми кипи:
„Семейната грижа не е само моя работа! Двайсет години ти беше удобно така. А аз? Аз кога ще имам право да съм уморена?”
Петър замълча. За първи път видях в очите му не гняв, а страх – страх от промяната.
Вечерта Ива дойде при мен в кухнята.
„Мамо… мога ли да ти помогна с нещо? Да измия чиниите?”
Погалих я по косата:
„Благодаря ти, Иве. Не е нужно всичко да пада върху един човек.”
Тя кимна и започна да мие чиниите. За първи път от години почувствах подкрепа.
Дните минаваха бавно. Петър започна сам да си пере ризите – първо ги съсипа, после се научи как се пуска пералнята. Готвенето му беше трагедия – веднъж опита да направи яйца на очи и ги заля с оцет вместо олио. Но не го съжалявах.
Майка ми ми звънна:
„Миме, какво става у вас? Петър ми се оплаква, че гладува!”
„Мамо, писна ми! Не мога повече сама!”
„Ама така ли се прави? Мъжът трябва да е доволен!”
„А аз кога ще съм доволна?”
Майка ми въздъхна тежко:
„И аз така живях… Но поне семейството беше цяло.”
Затворих телефона със сълзи в очите. Колко поколения жени са живели така – в сянка, в тишина, в умора?
Една вечер Петър седна до мен на дивана.
„Мария… Може би си права. Може би прекалено много съм разчитал на теб.”
Погледнах го – за първи път виждах уязвимост в очите му.
„Не искам развод… Просто искам помощ.”
Той кимна:
„Ще опитам.”
Не вярвах веднага. Но малко по малко започнахме да делим задачите вкъщи. Не беше лесно – имаше караници, имаше недоволство. Но вече не бях сама.
Сега понякога се питам: защо трябваше да минат двайсет години, за да кажа „стига”? Колко още жени ще чакат толкова дълго? А вие… бихте ли имали смелостта да поставите граница на най-близките си?